Робърт МакКамън - Границата

главата тътен на хиляда демонични гърла, крещящи едновременно на злостни и

непознати езици - експлозия в зенита на Вавилонската кула в Ада - и после затихна

до басовото, мрачно мърморене на луд в мазе, който бърбори нечленоразделно.

Джеферсън беше паднал от креслото си. То цялото се беше преобърнало. Шумът

беше принудил Реджина да се обърне трескаво - навреме, за да види чутовен червен

проблясък в небето на запад, на около дванайсет хиляди фута над зелените ливади и

ширналите се пасища. И от дълбините на тази светкавица така, сякаш се изграждаше

едновременно с изплъзването си от небитието, се появи огромно триъгълно

чудовище, нашарено с жълто, черно и кафяво. Реджина се скова от такъв ужас,

какъвто не бе познавала дори когато баща й в пристъпите на религиозен гняв я

заключваше н тъмния килер, та после с токата на колана си да пребие като куче

майка й. Втренчена в небесното чудовище, тя изтърва оръжието, което се изплъзна от

пръстите й и падна на буйната морава.

В този миг Джеферсън извиси глас - същия, от който десетки хиляди се опиваха в

търсене на напътствия, подкрепа и богатство. Само дето сега скимтеше отчаяно:

- Боже, опази ни!

След това първо погледна към лицето на Реджина и после видя падналото

оръжие. Посегна с трепереща ръка към него и когато го вдигна, я измери с такова

изражение, че тя си представи как вратата на килера се хлопва в лицето й. И

ключалката щраква.

Сега, свита в леглото си в същата онази къща в английски стил, обърната към

същия, но и отвратително променен Ню Идън, Реджина Джерико притисна длан към

устата си, понеже й се искаше да пищи. Скоро предстоеше да настъпи денят: новите

богове щяха да го доведат, само дето щеше да е досущ като лампата, светната от

Джеферсън в банята. Светлината щеше да е една идея твърде ярка и същевременно

прекомерно синкава и нямаше да предлага истинска наслада или топлина. Но пък

жителите на Ню Идън бяха живи и за тях се грижеха добре. Бяха станали част от

новия ред на живота. Реджина чу как в мивката в банята потече вода, но и водата сега

беше различна - да, прозрачна и чиста, но оставяше усещане за мазно, което не

можеше да бъде нито избърсано, нито попито, нито изтъркано. Но все пак имаше

вода и Джеферсън си плискаше лицето, преди да се избръсне с електрическата

самобръсначка.

В един от разказите си за тварта, направен в лапите на ужаса, беше споделил с

Реджина, че на нея й харесва да се отзовава чисто избръснат. Да се бръсне, след като

тя го повикаше и отзад между плешките му наченеше онова леко гъделичкане.

Разбира се, местните вече не разполагаха с онези готини самобръсначки с по четири-

пет ножчета. Нямаше дори такива с по едно. Вярно, ножовете в кухнята си стояха, но

когато миналия декември Реджина се опита да си пререже гърлото с един от тях, той

се превърна в мека гума, с която не би могла да махне и връхчето на топящ се

сладолед. Когато го прибра в чекмеджето, острието отново доби нормален вид.

Те ни наблюдават , беше й казал Джеферсън. Винаги ни наблюдават. Няма да

ни позволят да се нараним.

Но защо - беше го попитала тя в един от пристъпите си на паника. - Защо? Какво

искат от нас ?

Те ни харесват - отвърна й Джеферсън. - Тя ни харесва .

След това на лицето му цъфна усмивка - призрачно подобие на обичайната,

понеже в одушевените му тъмни очи цареше празнота, но все пак беше усмивката на

Играч на едро, който иска винаги да бъде на страната на печелившите. След което

тихичко добави:

-Тя ме харесва. А градът и всички останали са... ами нещо като мравешка ферма

за любопитно дете. Просто гледай мравките и виж какво ще правят. Мравките се

въртят в безкраен кръг и си мислят, че отиват нанякъде... Мислят си, че имат свобода.

Или каквото и да означава това за една мравка. Мила, според мен съм напът да

откача!

- Не - каза му Реджина с поглед, пламнал от огъня на омразата и отвращението. -

Вече не съм ти никаква „скъпа“.

Тя остана със затворени очи и лежеше неподвижна като смъртта. Това беше

единственият начин да продължи да живее, ако изобщо този живот можеше да се

нарече истински. Гражданите на Ню Идън нямаха избор. До един бяха станали

мравки и малката кутийка на мравешката им ферма бе наредена на полицата някъде

далеч извън познатия им отпреди свят. Някъде, чието местоположение