Робърт МакКамън - Границата

принуждаваше мозъка да спре да работи, защото не съществува отговор на въпроса

„къде точно“.

Реджина чу Джеферсън да кашля и да повръща в тоалетната. след минутка

казанчето изшуртя и извратената изкуствена вода пое... накъде? Съпругата му

знаеше, че той се страхува. Боеше се до смърт. Ако се пресегнеше и докоснеше

леглото му, щеше да напипа петното влага от потта, бликнала от порите му веднага

щом бе чул — усетил - зова й. Но той щеше да се отзове, понеже, ако не го стореше,

болката начеваше в основата на врата му, докато не достигнеше нива, при които

имаше чувството, че черепът му се пръска. Беше го разказал на Реджина, все едно на

нея й пукаше.

Хайде де, обличай се - каза му наум. - Обличай се, обирай си крушите оттука и

се пъхай в обятията на върховната си господарка...

Поне предполагаше, че тварта има ръце. Така и не попита, а Джеферсън никога

не влизаше в подробности. Но когато се прибереше - и понякога това ставаше след

дни, защото, както той твърдеше, на онова място отвъд възможностите на човек да го

проумее времето било изкривено - отново щеше да му е зле и сгушен в ъгъла, да

ридае като дете - момченце в кожата и костюма на възрастен. Реджина не изпитваше

симпатия към него. Нито капка, понеже истинският, всемогъщ Господ бе решил да

събори дома на Играчите на едро и целият Ню Идън бе прогонен от градината в

сянката на змията.

Просто ме остави да спя - помисли си Реджина. - Моля те... Боже... остави ме

да спя.

Но не би могла да заспи, докато съпругът й не излезе от банята, не се облече в

тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка с изискани шарки - която, както винаги,

зверски се затрудни да завърже - и не напусне стаята, за да слезе по стълбите.

Стъпваше тежко с лъскавите си черни патъци, все едно бе поел към обесването си.

Върви в Ада - каза си Реджина. - Заслужаваш го .

След това той си отиде, а тя отново се унесе в сън след няколко дълги минути

мълчалив плач, понеже Мравешката ферма беше жестоко, ужасно място.

Джеферсън Джерико отвори стъклените врати, които водеха към задната тераса.

Излезе на нея и след това се спусна по каменните стъпала до задния двор, което

сякаш му отне цяла вечност. Погледна нагоре в мрака и не видя звезди. Никога не

изгряваха звезди. Продължи да се отдалечава все повече през моравата, с

препускащо сърце и пресъхнала уста, а момчешки красивото му лице бе изпънато и

сковано и така силно стискаше зъби, че имаше опасност да се пукнат от натиска.

Няколко вече бяха пукнати. Предните му зъби вече се бяха строшавали на назъбени

парчета само за да станат отново прекрасни след няколко дни.

Той продължи да върви в очакване да го сполети онова усещане...

След това, на следващата крачка, пристъпи в съвсем различен свят.

В едната секунда се намираше в мрака в собствения си заден двор, а в

следващата...

Днес това беше спалня в дом, който навярно щеше да се окаже френско имение.

Беше някъде от края на XIX век, предположи Джеферсън. Не че беше

специалист по дадения исторически период, просто му напомни на образ, изваден от

филмов декор... Френско имение, 1890-а, навсякъде горят бели свещи с различни

размери, на прозорците има тежки пурпурни драперии, леглото под пищния

балдахин също е пурпурно, на стената - голям гоблен на жена, предлагаща ябълка на

еднорог, на поне осем фута над главата му - канделабър с още дузина пламтящи

свещи. Под лъскавите си обувки откри дебел червен килим, постлан върху дъсчен

под.

Стените бяха с ламперия от лакирано дърво и от другата страна на стаята се

намираше една-единствена врата.

Призоваването отзад в шията на Джеферсън все още пулсираше лекичко. Имаше

чувството, че първо са разтегнали тялото му, а после са го навили. Костите го боляха.

Дрехите му, както и плътта, леко миришеха на изгоряло. В ямата на стомаха му се

таеше обичайното безпокойство и той отново бе започнал да се поти. Погледна към

завесите, които прикриваха прозореца, и се зачуди какво ли ще види, ако ги дръпне

настрани. Последния път стаята беше изцяло бяла, футуристична, с пулсиращи лъчи

светлина, които се гонеха по тавана. Чудеше се дали пришълците по някакъв начин

улавят стари филми, които да преглеждат в търсене на идеи, или четат умовете на

хората, или... каквото и да правеха, бяха много добри в пресъздаването на сложни

фантазии.