Робърт МакКамън - Границата

Един от дежурните в кулите с картечниците започна да стреля по спускащия се

кораб - все едно да замеряш циментов блок с хартиени топчета. Мислите на Итън

препускаха, събираха скорости и траектории по начин, който нямаше представа как е

научил; осъзна, че корабът ще подмине стената, но че жилищният комплекс е

обречен. Още обмисляше извода си, а горгонският кораб продължаваше

мъртвешкото си падане, когато той забеляза силуети, изникващи от каменните стени

като призраци и след това отново добиващи плътност. Мъглявите войници бяха

пристигнали. Бяха дузини, тънки като скелет и високи по седем фута. Черните им

безлики нелица не се обръщаха нито наляво, нито надясно. Черните им оръжия от

плът с две дула бяха свързани с телата им чрез помпащи течност вени и както винаги,

мъглявите ги държаха вдигнати в готовност за стрелба. Част от войниците се

замъглиха в посока на блоковете, а други се промъкваха напред с по-предпазлива

крачка. Взеха да се чуват и пистолетни изстрели и пушки - обитателите на „Пантър

Ридж“ се опитаха да се защитят, но куршумите, ако изобщо улучваха мишените си, не

причиняваха щети на пришълците.

Горгонският кораб изсъска над главата на Оливия, която се приведе и преглътна

писъка си, когато той заора в земята на косъм от първите жилищни сгради. Тежък и

катастрофиращ с висока скорост, той вдигаше пред себе си струи бетон и пръст,

докато се пързаляше по склона, пресече тенискортовете и плувния басейн и се заби

челно почти в средата на първия блок. Сградата се смачка под напора му като

направена от евтин шперплат. И Итън, и Оливия осъзнаха, че болницата и

апартаментът на Джей Ди току-що са били разрушени. Умиращият горгонски кораб

разцепи изцяло първата сграда, продължи нататък и се блъсна във втората. Итън

видя как собственият му апартамент и тези на Дейв и Оливия също се превръщат в

руини. Във въздуха се вдигаха облаци прахоляк. Горгонският кораб спря точно пред

третия блок, който - както и четвъртия - не беше населен. Щетата бе нанесена. Сега

мъглявите войници се приближаваха, за да се уверят, че няма оцелели горгони.

В купчината отломки от втората сграда нещо се запали. Към небето започнаха да

изригват червени пламъци. От съборените блокове се разнесоха писъци, придружени

с още изстрели. Горгонският кораб лежеше неподвижно, животоподдържащите му

течности се лееха от прогорените дупки в кожата и около него се вдигаше пара.

Някой отвори облицованата с метал порта и хората, които още бяха способни да

се движат, се юрнаха да бягат от бойното поле на бегом и куцешком.

- О! - чу Итън възклицанието на Оливия и тя се хвана за раменете му, сякаш се

боеше да не изпадне от ръба на света. - О, не... не!

- Хайде! - той я улови за ръка и я поведе към отворената порта.

Мъглявите войници продължаваха да прииждат, замъгляваха се на минаване

през стената и после отново добиваха плътност. Напредваха покрай ужасените

бегълци, които се мъчеха да се измъкнат, и някой от упор изпразни пистолета си в

един от тях, но той извибрира в невидимост в мига преди куршумите да го ударят.

Оливия се отскубна от Итън. Лицето й беше изпънато като маска: в очите й

сияеше блясък, на косъм от лудостта, и по брадичката й бяха протекли сълзи. С

нисък, напрегнат глас тя се възпротиви:

- Не! Аз няма... няма да бягам!

- Напротив, идваш с мен!

Итън я сграбчи за ръката отново, но тя пак се отскубна.

- Трябва... да намеря нещо - каза му Оливия и се запъти не към изхода, а към

срутените и горящи блокове.

Беше убедена, че Винсент се намира в апартамент 227 и пази за нея нещо, което

държи да й подари - тя щеше само да се сбогува с него и после да си отиде, след като

всички други са си тръгнали. Щеше да вземе „Магическата осмица“ - онзи шеговит

подарък, пълен догоре с любов и леещ щедро веселие, понеже дори зашеметена

осъзнаваше, че не може да продължи нататък без любов и смях и непременно трябва

да вземе този дар от съпруга си, инак още тази нощ ще се спомине от двукратно

разбито сърце.

- Оливия! - извика Итън. - Не се връщай там!

Но дори да го чу, тя не реагира - крачеше също толкова целеустремено, колкото

и черните войници, които се замъгляваха покрай нея през кълбящия се жълт дим.

Продължи напред, крачка след крачка, с очи, подпухнали както от безмерната тъга,

така и от гнева, който беше крила и крила, и крила и с който повече не можеше да се