Робърт МакКамън - Границата

С човешка пот по лицето и човешка кръв в устата миротворецът светкавично

врътна длан към редицата войници.

Колко хиляди горящи торпеда излетяха от него? Толкова много, че ги виждаше

като твърда стена, която се понесе напред с потресаваща скорост. Снарядите му се

врязаха в и между мъглявите, разкъсаха ги на горящи черни парчета и оплискаха

стените и тавана с късове лъскави, нашарени в червено и жълто вътрешности.

Последният изпарен войник успя да стреля, но тъй като половината от съществото

вече бе изчезнала, когато облеченият му в черно пръст мръдна върху спусъка от

плът, двойните сфери изхвърчаха през укрепения метален таван в оригиналната

скала на сребърната мина. Заваля дъжд от камъчета, примесен с облак прах.

Двама войници, които минаваха през стената, сега хлъзгава oт мъгляви

вътрешности, се оттеглиха, сякаш преценили с роботската си логика, че

отстъплението им е напредък в различна посока.

- Ще се върнат - каза Итън и изкашля кръв в шепата на ръката си, която служеше

за прицел. Олюля се и президентът го подхвана. - Трябва ми време да го

програмирам! - Каза с дрезгав и отслабнал глас. - Тук не сме в безопасност. Да влезем

в онова помещение! - Кимна в посока на стоманената врата, която водеше към

хирургическия блок.

- Да вървим - съгласи се Бийл. На Джеферсън нареди: - Не го изпускай!

Напуснаха разбитата стая с артефактите и преминаха през облака от прах. Бийл

водеше, а Дейв охраняваше отзад. Оливия помагаше на Итън. Той усещаше ясно

прииждането на воюващите пришълци, а в облаците прах мърдаха разни твари, но

нямаше представа дали бяха горгони или мъгляви. Тъй или иначе, ужасната

опасност дебнеше съвсем близо.

Намираха се на около петнайсет фута от вратата, когато Дейв чу звук, подобен на

тихо съскане при изместване на въздух или може би стърженето на малко работещо

двигателче.

Идваше отляво.

Той се обърна в тази посока и вдигна пушката, понеже вече знаеше какво следва.

Воуп се беше материализирал само на няколко фута разстояние. Беше отново

цял и съвършен поне дотолкова, доколкото горгоните успяваха да възпроизведат

маската на човешко същество.

Дейв стреля в лицето на тварта и изби дясната му буза. Преди да смогне да

натисне спусъка втори път, видя устата отсреща да се разкривява в подобие на

триумфална усмивка точно когато шареният шип се заби отдясно в гърдите му. Воуп

дръпна ръката си, а Дейв падна на колене.

Нямаше време за размисъл. С вик на ярост и мъка Оливия изпразни последните

си три куршума в главата на съществото. Воуп се олюля назад, фалшива човешка

кръв плискаше по лицето му. Ръката шиш и тази с абаносовата змийска глава се

гърчеха във въздуха, а металните зъби се стрелнаха напред, за да обхванат и смажат

черепа на жената.

Итън не го допусна.

Гневът му изскочи под формата на масивен сребърен камшик, който на мига

накъса Воуп на парченца. Вече лишеното от емоции лице на пришълеца се разпадна.

Наситнените останки от тялото му литнаха назад в облака прахоляк, пламнаха и се

взривиха на пара.

- Помогнете му... помогнете... - примоли се Итън.

Деримън и Уинслет се наведоха и извлачиха Дейв през стоманената врата. Бийл я

хлопна и щракна двете ключалки.

Оливия бе избухнала в сълзи, стиснала до побеляване пръст върху празния

пистолет. Итън коленичи до Дейв, който се пресегна към него и сграбчи предницата

на ризата му.

- По дяволите - прошепна биячът по-скоро от разочарование, отколкото от болка.

Беше съсипан. Беше се превърнал в жив „Видим човек“ със зейнали към света

вътрешности. Ръката му трепереше и лицето му бе пребледняло като чаршаф. Беше

загубил оръжието и бейзболната си шапка. Пропитата му с пот коса стърчеше във

всички посоки.

Итън се взря в очите му и видя гаснещата светлина.

- Почивай - каза миротворецът.

- Аз., аз...

Дейв не успяваше да проговори, да изкара от устата си смислена реч. А имаше да

казва толкова много! Обхващаше го студ. Толкова имаше да сподели с Итън и с

Оливия! Също и с Джеферсън. Искаше да прегърне за последно Оливия и да й каже

колко я е обичал и уважавал, но знаеше, че няма да успее. Надяваше се тя да го знае -

смяташе, че е така. Тя също коленичи до него, хвана другата му ръка и я стисна

здраво. Беше му все по-трудно да мисли, да осъзнае точно къде се намира и какво му

се случва. Всичко стана толкова бързо... така си каза, докато съзнанието му се