Робърт МакКамън - Границата

зарейваше... но беше научил едно... животът не е честен и има силни удари, които все

ще те улучат в брадичката, искаш или не.

„Изпитание е“ - каза си. Наистина ли това беше цялата работа? В такъв случай...

надяваше се да е взел изпита.

Хлътналите му очи се спряха на куба в ръката на Джеферсън.

Придърпа Итън към себе си, така че да долепи устни до ухото на човешко момче.

Прошепна:

- Вярвам в теб!

Напусна този свят с тихата въздишка на човек, който е работил здраво цял живот,

видял е много изпитания и мъки, но е познал и радост, и любов в предишния живот.

Напусна света, стиснал здраво същество от друга планета или друго измерение, или

друга реалност и когато животът се оттече от него и ръката му омекна, миротворецът

се изправи с помощта на Бийл. Итън също се чувстваше замаян и несигурен, но не и

победен и обърса сребърните си очи, които се бяха навлажнили. В този миг осъзна

напълно какво е да си човек и остана възхитен.

Оливия се изправи на крака. Загледа се за момент надолу към Дейв, а след това

се обърна към миротвореца. Изражението й отново бе твърдо и на лицето й беше

изписана решителност.

- Направи каквото е необходимо - каза му тя. - Направи каквото можеш!

Намираха се в помещение, в което хирурзите са се приготвяли да проучват телата

на същества от други светове. Имаше дълга зелена керамична мивка, където си бяха

измивали ръцете, преди да надянат гумените ръкавици и да хванат скалпелите си.

Двойни врати водеха към операционната, а голям остъклен прозорец разкриваше

гледка към две маси от неръждаема стомана, осветителните тела над тях и

останалото необходимо оборудване. Итън забеляза две камери, поставени така, че да

хващат всички детайли.

- Протегни куба! - каза на Джеферсън.

Разнесе се приглушеният трясък на поредната експлозия- този път голяма,

някъде на същото ниво. Подът потрепери под краката им. Горгоните и мъглявите

още се занимаваха с вечната си война и щяха до края на вечността да се сражават

върху топките от камък, лед и огън, яхнали границата им.

- Побързай! - подкани го президентът.

Само че нямаше начин процедурата да се ускори, защото въпреки че

миротворецът познаваше символите, задачата все пак трябваше да бъде изпълнена

внимателно. Съществото, донесло този дар, бе имало намерение да научи земни

езици, което щеше да е детска игра за онази напреднала цивилизация. След това

избраният да получи подаръка щеше да получи и подробни инструкции и се

предполагаше, че този човек ще е достатъчно умен да възприеме размерите на

могъществото, събрано в този склад за време.

Но нищо подобно не се беше случило и Итън предположи, че приносителят на

дара е завършил пътя си, разрязан на някоя от двете операционни маси.

Миротворецът знаеше, че горните символи на двете квадратчета служат за

представяне на най-далечното разстояние, което в случая беше равносилно на

годината. По-долните бяха единица и нула, отново двоичен код. Той въведе годината,

като натисна квадратчетата общо единадесет пъти. От бяло те светнаха в червено

Посочената като година цел - Най- далечното разстояние във времето от настоящето

- бе прието.

Квадратчетата побеляха отново. Най-горните символи се промениха в образ на

Средното разстояние, което би следвало да бъде датата. 3 април се падаше 93-тият

ден от земната година, така че Итън въведе в двоичен код 1011101. Квадратчетата

почервеняха и така денят бе зададен.

За трети път полетата станаха бели. Горните символи се настроиха в образ на

Най-близкото разстояние, което щеше да съответства на часовете и минутите.

Итън си спомни как Джей Ди му разказваше: „Помня точно часа. Беше десет и

единадесет минути“.

Точно по това време сестрата го беше извикала да гледа по телевизията

взривовете в небето и горгонските кораби бяха започнали зловещото си пришествие

на тази планета. Миротворецът реши да въведе точно десет часа - 1111101000 в

двоичен код. Складът за време бе настроен към двадесет и четири часовия часовник

на С4 и щеше правилно да прочете числото като сутрин, а не следобед.

- Когато въведа това - каза Итън на присъстващите, - процесът ще започне. Не

знам как ще ви се отрази. Но това тяло повече не ми е необходимо и ще го освободя.

Готови ли сте?

- Да - кимна президентът. Тикът му бе престанал, но сега трепкаше стегнатият

мускул на челюстта му.