Робърт МакКамън - Границата

Мина само част от секундата, преди то да се преобрази и човешка жена с дълга,

права кестенява коса и тъжни очи на лице, което навремето е било хубаво. Носеше

джинси и бяла блуза, поръбена с розово около яката. Миг преди илюзията да се

появи, съществото представляваше кошмарна твар с люспеста жълта плът,

пристегната с черни и червени райета. Беше надянало безформена, черна кожена

туника, а рубинените зеници на немигащите му очи бяха и отвратителни, и

хипнотизиращи.

Жената с тъжните очи заговори с южняшки акцент:

- Мой Джефер-сине, ти предаде любовницата си. Такова лошо момче!

Джеферсън виждаше пред него да стои Реджина, но както и миротвореца,

знаеше кой е това в действителност. Пулсираща болка начена във врата на пастора -

за един удар на сърцето прерасна в такъв пожар, че изцеди агонизиращи сълзи от

подутите му очи. Той си помисли, че главата му всеки момент ще гръмне.

- Ти! - Заяви горгонската кралица и спря погледа си върху Итън. - Предизвика

грижи за нас. Какво си ти?

Миротворецът не беше в състояние да отговори. Устата му беше пълна с кръв,

дробовете се бореха за въздух и тялото му почти бе загинало. Все пак успя да

прошепне:

- Не съм ти играчка. А твой господар.

Царицата се усмихна слабо и с голямо задоволство.

Но усмивката й трепна, когато през строшената стена преминаха нови войници

на мъглявите и миротворецът разбра, че мигът е настъпил.

Можеше да стигне до куба. Бяха останали за вкарване три числа двоичен код -

три нули. Осветените квадратчета се намираха от горната страна на склада - те винаги

бяха отгоре, без значение в какво положение е уредът.

Той се протегна и успя да вкара две нули, преди кралицата да осъзнае, че

настоящото му занимание представлява заплаха. Лицето й се надипли и маската

падна като трепкащ мираж. Отдолу се разкри ужасяващо коброподобно видение,

което можеше да смрази сърцето дори на най-силните. Главата на Джеферсън

Джерико пулсираше напът да експлодира и мъглявите войници насочваха оръжията

си за стрелба, а царицата на горгоните изсъска струя киселина от зъбатата си уста и я

плисна в лицето на момчето, което й се бе противопоставило.

Миротворецът вкара последното число точно когато киселината удари в челото и

носа му и влезе в сребърните му ириси.

Преди очите му да изгорят, видя квадратчетата да почервеняват.

Излетя на свобода от съсипаното тяло - същество, изградено изцяло от енергия

като вихреща се електрическа буря, която изстреля светкавици във всички посоки и

взе да расте, изпълвайки стаята, нивото, цялата инсталация, небето от хоризонт до

хоризонт... и накрая обгърна изцяло изгарящата в сраженията Земя.

Стените на реалността се изкривиха.

Мембраната, която разделяше настоящето и миналото, започна да се цепи.

Оливия имаше чувството, че вече не се намира на пода на разрушената операционна.

Сякаш не тялото й се местеше, а самото помещение внезапно изчезна около нея.

Рееше се в сумрачен свят, където покрай нея се стрелкаха неразпознаваеми силуети и

образи, а движенията им я завъртаха, сякаш гравитацията напълно е спряла да

съществува. Намираше се в огромна люлка от лунапарк, която се върти толкова

бързо, че тя не успяваше да си поеме дъх и искаше някой да я спре... да спре, моля

ви... но тя не забавяше ход, затова Оливия се опита да изпищи, само че гласът й бе

изчезнал, всичко се бе превърнало в размазана сивота и звуците - в приглушена буря.

Тя се въртеше до безкрай и си каза, че непременно ще осъди някого, когато това

изпитание свърши - ще съди собствениците на лунапарка и Винсент ще й помогне,

понеже хората не са и състояние да понасят такова мъчение; тя не можеше да диша,

да говори, нечовешко беше да не спират уреда, никой не би издържал... и докато през

ума й се търкаляха странни и ужасяващи образи, тя се уплаши за здравия си разум и

през паниката си си каза: „Бог да ми е на помощ, разпадам се“.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТ

Дейв работеше върху дървената ограда в западния край на имота си, която

миналата седмица мартенският вятър бе проял до падане. Носеше тъмносинята си

бейзболна шапка, стари удобни джинси и кафява тениска с жълтеникаво яке.

„Отвътре като агне, отвън като лъв!“ - каза си. Страхотен лъв се беше оказал,

когато...

Дейв Маккейн внезапно се олюля и изпусна чука си, понеже се задаваше ужасна

катастрофа. Той погледна часовника си- подарък от Черил за десетата им