Робърт МакКамън - Границата

- Майк беше. От кабинета на мисис Сърлинг. Майк плаче, получил някаква

криза. Молеше ме да се прибере вкъщи. Дейв, какво става ?

„Майк си спомня“ - осъзна Дейв. Може би не особено ясно, но си спомняше

нещо.

- пристъп на лудост - дуднеше русата по „Фокс“. - Получаваме... само момент...

доклади за... Съжалявам, връзката прекъсна.

- Задръж! - един от мъжете също се напрягаше да долови нещо през слушалката

си. - Пише се емисия, ще я излъчат след броени секунди. Новините са малко странни.

- Че какво не му е странното на новините напоследък? - Попита другият мъж и се

засмя нервно.

- Няма извънредно положение - уточни първият, вдигнал ръка, сякаш да спре

зрителите да не посягат панически към мобилните си телефони. - Идват сведения

за... чуйте сега, както казах -странни новини... Многобройни свръхзвукови удари в

небето над Чикаго, Атланта и Ню Йорк... е, аз нищо не чух, а вие?

- Аз също не чух - каза вторият тип. - Ето и емисията.

На дъното на екрана потекоха същите сведения, които новинарят вече беше

споделил: „Над няколко града са чути многобройни свръхзвукови удари с неизвестен

произход“.

- При мен идва, че... Какво? - русата жена вече не стискаше слушалката си, а се

обърна към някого извън камерата. Отново се съсредоточи върху зрителите и се

държеше спокойно и уверено, когато каза: - Получаваме първоначални сведения, че

звуците - и те действително са идентифицирани като свръхзвукови удари - са били

чути и над Москва и Хелзинки. Ще се върнем с повече подробности по-късно,

убедена съм, но нека оставим учените да разберат какво става, хора!

- Аз не съм учен, но поне едно е сигурно - обяви мъжът, който се беше изсмял

нервно. Той се усмихваше и за момента се държеше като добро другарче на всички,

готово да ги води за ръчичка. - Това не е краят на света. Ще направим кратко

прекъсване и след това продължаваме направо с инвестиционните съвети на доктор

Паричко.

- Да вървим - настоя Черил. - Майк има нужда от нас!

- Аха - съгласи се Дейв.

Изключи телевизора. Черил беше жива. Момчетата бяха живи. Светът беше жив

и в него нямаше сиваци. Вълната от емоции за малко да го свали на колене. Черил

вървеше към вратата, забързана да стигне до по-малкия им син.

- Вчера - каза Дейв, преди тя да успее да посегне към дръжката на вратата, - какво

стана вчера?

- Какво? Вчера ли? Не си ли спомняш?

- Кажи ми.

Тя го изгледа с такова изражение, че и пън би разбрал колко се страхува да не се

е побъркал - слабо вероятно, понеже беше стабилен пич - или че... не беше съвсем

сигурна, но си каза, че каквото и да е то, има нещо общо с тази лудост по телевизията.

И двете неща й се струваха налудничави.

- Станахме - изреди Черил с тих глас, - отведох момчетата на училище, ти отряза

до корен старото дърво и след това отиде на работа. Каза, че новата веранда на Ханк

Локхарт ще е лесен проект. Аз поговорих с мама за застраховката на Ан заради

катастрофата. Пощаджията донесе колет от „Амазон“, да е било около два следобед.

- Да - спомни си Дейв. - Книгата за Гражданската война.

- Ти се прибра, вечеряхме - кюфтета, варени зеленчуци и картофено пюре, ако не

си спомняш какво съм готвила, и след това погледахме малко телевизия. Помогна на

Стивън с домашното по математика. Около десет вечерта Рандал се обади да те

помоли да работиш в бара през уикенда. После си легнахме. Съвсем нормални ден и

нощ бяха... - русите вежди на Черил скочиха нагоре. - Да не пропускам нещо?

Дейв погледна към пода на къщата, която обичаше. Каза си, че ако започне да се

смее, може и да не успее да спре, ще премине в сълзи и... О, Христе, какво щеше да

прави със спомените, които изплуваха все по-ясни и по-ясни в паметта му?

Спомняше си болката, която ръката шиш му беше причинила, помнеше

безпомощното разочарование, че го извеждат от кошмара, преди да е готов, че няма

да може да види докрай какво се случва с извънземния склад за време... След това не

си спомняше нищо — но пък дали изобщо можеше да си спомни преживяванията си

след смъртта ?

Миротворецът го беше казал: „Някои ще знаят, че се е случило... спомените на

други ще бъдат изтрити“.

Питаше се колко ли са онези, които помнят. Един на петдесет? Един на сто или

на хиляда? Дали президентът щеше да си спомня? А Първата дама? Ами онова

непознато момче, което бе приело името Итън Гейнс? Дали то изобщо щеше да знае,

че е изиграло толкова важна роля? Колцина щяха да си спомнят как са умрели или