Робърт МакКамън - Границата

реална възможност в течение на дълго време, много по-дълго от тяхната война.

- Пълно унищожение - предложи Оливия.

- Как? - Миротворецът продължи да оглежда куба, докато чакаше отговор.

- Ядрени бомби - обади се Джеферсън, - Или... не знам. Краят, предполагам. Като

удара, дето е убил динозаврите.

- Сблъсък с голям астероид - кимна президентът. - Дори сега... така, де, преди

всичко това... знаехме, че непрестанно сме под заплаха. Някои минаваха съвсем

наблизо, но го пазехме в тайна. Смятахме, че ако отново ни удари астероид, ще

ликвидира целия живот на планетата.

- И срещу тях сте били безпомощни - додаде Итън, който вече знаеше отговора.

- Имахме планове за извънредни ситуации, но човек получава само една

възможност и ако тя се провали, светът ще свърши.

Миротворецът изпитваше нужда отново да изкашля кръв Колко време можеше

да поддържа тялото си в движение? Не беше сигурен.

Страх... астероиден удар... краят на живота... една възможност и ако се провалим,

всичко свършва...

Усещаше отзвук в себе си. Не можеше да надзърне в куба и да проникне в

извънземната му изработка или цел, но също като мисълта за Бялото имение, не

можеше да изтрие от съзнанието си поредицата от страх, астероиден удар, краят на

живота, една възможност и ако се провалим, край...

- Трябва да намеря начин да го отворя - каза с натежал глас миротворецът.

Тъкмо бе изрекъл тези думи, когато се включи сирена и студен женски глас се

обади от високоговорителите на тавана:

- Нарушители на Ниво едно... Нарушители на ниво две... Нарушители на всички

нива... многобройни нарушители... внимание... внимание... многобройни нарушители

на всички нива...

Итън знаеше, че идват да го убият. Времето на всички в тази стая изтичаше -

също и на хората, сгушени в скривалища по целия свят. Пришълците идваха насам и

нямаше да дочакат това тяло да се разпадне и същността му да се освободи.

Черното кубче лежеше в дланта му.

„Страх - изреди той. - Край на живота. Една възможност. Една.“

Те идваха.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ

- Невъзможно е! - беше се ококорил Бийл. - Нищо не може да проникне тук!

- Внимание... внимание... нарушители на всички нива... - повтори женският глас,

чиято студена и компютризирана жизнерадостност вече съвсем не беше намясто. -

Ехо Сиера. Повтарям... Ехо Сиера!

- Какъв е този код? - поиска да знае Дейв.

- Сценарий за крайни случаи. Всички остават под ключ, докато войниците от

„Специални операции“ си свършат работата... само че тук няма такива... - Бийл остави

гостите си в стаята с артефактите, за да се съвещава с Деримън и Уинслет, които бяха

напът да си изтърват юздите. Старшина Суарес беше заел позиция, от която да вижда

стоманената врата. Беше готов да открие огън.

- Той твърди, че тук не може да проникне нищо - отбеляза Джеферсън. Лицето

му бе плувнало в пот. - Така се смяташе и за Бялото имение. Итън, знаеш ли къде са

и колко са?

- Долавям много - отвърна Итън, но беше съсредоточил вниманието си върху

черното кубче.

Сирените все още виеха, от време на време - стрели. Болката го гризеше,

отвличаше го от задачата му. Додаде:

- Не са далеч от това помещение. В момента се бият едни с други, което ни

печели известно време.

Дейв натисна предпазителя на автоматичната си карабина. Предложи пистолета

на Оливия, която с радост го взе.

- Знам, че този куб е дар - повтори Итън. - Трябва все някак да може да се отвори!

- Докато ти хрумне идея, вече ще сме мъртви! - Джеферсън погледна с известно

съмнение пистолета в ръката на Оливия.- Няма ли оръжие и за мен? Какво ще

кажеш аз да взема тази ютия?

- Нямам нужда от помощ, благодаря - отвърна тя.

Итън се усмихна лекичко при все болката, която неспирно умъртвяваше тялото

му. О, имаше толкова неща, които тази раса не знаеше и все още не беше в състояние

да разбере...

- Това е машина на времето.

Всички се смълчаха. Сякаш времето бе спряло, макар отвъд стоманената врата да

се разнесе приглушен шум, наподобяващ експлозия. Итън си представи мъглявите и

горгоните, които се сражаваха отвън, вкопчени в смъртоносен ръкопашен бой.

- Не съществуват подобни неща - възрази Деримън. - Не могат да съществуват.

- Има си своите ограничения - продължи Итън. - Може да връща времето назад,

но не и да прескача напред. Това е и целта на дара. Да се върне и да даде втори

шанс... дар от време, за да се разруши астероидът, да се предотврати войната или