Робърт МакКамън - Границата

албинос със светли очи и дълга до раменете бяла коса. По ръбовете и на двете му

уши проблясваха украшения, самите ушни миди също много приличаха на човешки,

но бяха съвсем леко завити навътре. Съществото носеше дълга бяла роба, украсена с

дузини бляскави златни фигури, които напомниха на Оливия древни ацтекски

пиктографии, каквито беше виждала с Винсент в Националния исторически музей в

Мексико сити. Съществото се усмихна прелестно, протегна дългопръстите си ръце в

очевиден жест на приятелство и започна да говори с тих глас на език, който нямаше

нищо общо с тези, използвани някога от жителите на Земята - беше пълен с

припуквания, изщраквания и подобни на заекване звуци. Когато след около половин

минута съществото завърши речта си, сведе глава и изчезна. Сферата спря да се

върти и се върна отново на върха на пръста на Итън, където остана неподвижна,

докато Бийл не я взе и не я сложи на отреденото й място.

- Опитвахме се да дешифрираме съобщението - каза президентът. - Смятаме, че

има нещо общо с медицината. В него се среща съчетание от звуци, еднакво по

32

значение с език, известен като комекрудски , но той е изчезнал около 1880- а.

- Абсолютно сте прав - съгласи се Итън.

- Какво?

- За медицина става дума. Знам този език и познавам и цивилизацията, която го

употребява. Пратеникът им предлагаше на вашия свят лекарство срещу рак.

Бийл остана безмълвен, както и останалите жители на планетата Земя.

- Казваше ви - продължи Итън, — че това лекарство за рак е кодирано чрез

символите върху робата му. Взели сте предмета oт някой от свалените с ракети

кораби, така ли?

- Случило се е преди много време - оправда се президентът

- Ясно - извънземният положи длан на левия си хълбок и опит да облекчи част от

болката от счупените ребра и повредените нерви.

Огледа и останалите предмети малка, хуманоидна на вид фигурка, изработена от

метал, който блестеше с множество цветове, квадрат от на вид обикновено

прозоречно стъкло, но дебело само няколко милиметра, намотка тъничка сребърна

жица и всички останали.

- Тук няма оръжия - заяви миротворецът. - Това са дарове.

- Дарове - повтори безизразно президентът.

- Донесени ви - колко глупаво - от цивилизации, които са искали да установят

контакт. Вие не сте били готови за това. Намирали сте се твърде далеч от готовността

и те са научили този урок по трудния начин.

- Няма оръжия?- попита притеснен Джеферсън, - Нито едно? Итън, нищо

полезно ли няма тук?

Миротворецът не отговори, вместо това посочи малкия черен куб, означен с

„Аризона, шести май 1979- а“ и попита президента:

- Какво е това?

- За нас е загадка - отвърна Бийл.

Итън вдигна куба. Беше лек и както и със сферата, с него лесно можеше да се

борави с една ръка, а и пасваше точно в дланта. Страните му бяха гладки и безлични,

измеренията - идеални.

- Нито един познат на земята материал - уточни Бийл - не може да го пробие или

да остави следа върху него. Непрозрачен е за рентгеновите лъчи. Нито едно

медицинско или военно устройство, с което разполагаме, не можа да надникне в това

нещо. А то просто си седи и не прави нищо. Учените стигнаха до извода, че ако щеше

да взривява планетата, вече да го е сторило, но се страхуваха толкова много от него,

че го държаха над шейсет години в облицован с олово сейф.

- Може би се очаква да си нарисувате бели точки на него и да го окачите на

огледалото за задно виждане? - предположи Дейв, който беше започнал да осъзнава,

че наистина няма да намерят нищо полезно, а мъглявите и горгоните водят

кошмарна битка над главите им и вероятно няма да успеят да се върнат в Бялото

имение, което само по себе си не беше по-безопасно от широко отворен хангар.

Итън се загледа в предмета. Не можеше да проникне до съдържанието му, но...

- Това също е дар - каза той. - Няма какво друго да е. Въпросът е... какво е

създаден да дарява?

- Никога няма да разберем - въздъхна Бийл.

- Изглежда като страх - прецени Итън.

- Какво? - този път беше ред на Джеферсън да се стресне.

- Като страх. Малък черен куб от страх... - това изказване предизвика

покълването на първоначалната идея семе. - Кажете ми... всеки от вас... от какво

колективно се страхуват хората на тази планета?

- От извънземно нашествие - отвърна Дейв. - Или две извънземни племена да се

сбият над нас.

- Нещо повече - подкани го Итън. - Някакъв страх, който не се е превърнал в