Робърт МакКамън - Границата

долу, не се чуваха отгласи от войната в небесата, а само нежното съскане на

въздухопречиствателната система, която пресяваше попадналите вътре прашинки. В

остъклената охранителна будка светнаха лампи, но липсваха пазачи. От двете страни

на будката имаше по една подвижна бариера, боядисана в жълто и с черни

диагонални ивици, но бариерите бяха лесни за заобикаляне. Бийл поведе групата

навътре в комплекса, от дясната му страна вървеше старшина Суарес, а Деримън и

Уинслет - няколко крачки зад него. Президентът спря на два пъти, за да позволи да

ги догони Итън, на когото помагаха Оливия и Дейв.

Стигнаха до асансьор с врати от неръждаема стомана. До него имаше осветена

клавиатура, а над нея - плоско екранче като компютърен монитор. Бийл набра

поредица числа. Опитът не доведе до резултат и мониторът остана празен.

- Дявол го взел - каза президентът, - не мога да си спомня всичките щуротии...

Опита пак, видимо съсредоточен, като спираше след всяка цифра.

Мониторът грейна. Появиха се очертанията на ръка с дланта нагоре, с леко

разперени пръсти и палец отляво.

- Добър вечер, господин президент! - заговори студен и сух женски глас от

говорител, монтиран точно под монитора. - Моля, идентифицирайте се!

Бийл положи дланта си с пръсти и палец, разперени по очертанията. Мониторът

примигна много бързо, все едно направи снимка, и отново потъмня.

- Благодаря, сър - заяви гласът.

Вратите на асансьора се отвориха. Кабината беше голяма, имаше повече от

достатъчно място за дузина души да се настанят удобно и да остане свободно

пространство. На контролното табло бутоните бяха номерирани от едно до пет.

Когато всички се качиха, Бийл натисна „пет“, вратите на асансьора се затвориха и той

се спусна със скорост, от която стомахът се обръща.

- Държиш ли се? - обърна се Дейв към Итън.

Извънземният кимна, но не каза истината. Тялото му беше наранено по-

сериозно, отколкото когато бе проникнал в него. Макар че и тогава имаше вътрешни

увреждания от взривната вълна, липсваха счупени кости. Тъмнокосата жена,

намерена до момчето майка му (наложи се да скрие този факт от него, понеже пълна

с въпроси глава беше по-добре, отколкото да го смажат отговорите) - го беше

притиснала към себе си. Тя, заедно с четиримата възрастни, бе поела пълната сила на

удара на мъглявите, пропуснал горгонската мишена. Сътресението от взрива в мола

не беше сложило край на живота на момчето, но този път контузиите със сигурност

щяха да го довършат. Лявата му ръка вече беше мъртва и студена от рамото надолу,

но го мъчеха счупените ребра от тази страна, а и по протежение на гръбнака също го

прорязваше болка. Извънземният усещаше натиска на течност в дробовете - все едно

е напът да се задави. Наложи му се да се изкашля в здравата си ръка и след това се

взря в пълната си с грозно червена кръв шепа.

И останалите бяха забелязали какво се случва с него. Миротворецът погледна

към Дейв и се усмихна криво.

- Предполагам, че се намирам там, откъдето започна Итън - каза и изтри длан в

крачола на дънките си.

Дейв се принуди да сведе поглед към пода.

Асансьорът забави ход и спря. Вратите се отвориха. Пред тях се простираше

дълъг коридор със стени, сякаш изработени от неръждаема стомана, и бе объл като

вена в тяло. Старшина Суарес напусна кабината първи, последваха го Деримън и

Уинслет. Бийл тръгна след тях и едва след това слязоха останалите, а колоната

завършваше Джеферсън.

Президентът ги поведе напред. Коридорът се разклоняваше и наляво, и надясно.

Заедно с групата той пое наляво и измина още четиридесет ярда до солидна дебела

врата, също изработена от стомана. Тук го очакваха поредните клавиатура и

компютърен екран, монтирани на стената. Бийл премина през процедурата с

натискането на копчетата и сухият женски глас каза:

- Добър вечер отново, господин президент. Моля, идентифицирайте се!

Екранът се освети, появиха се очертанията на ръка и идентификацията беше

потвърдена. След това се разнесе звукът от отключване на ключалките.

Вратата изглеждаше тежка, но явно не беше, понеже Бийл спокойно я отвори,

дърпайки покритата с гума дръжка без очевидни усилия. Вратата сякаш се рееше.

Осветителните тръби на тавана вече светеха. Започна да циркулира хладен въздух, но

още преди да премине през прага - на който имаше вградена камера- Оливия си