Робърт МакКамън - Границата

- Какво ви снабдява с енергия?

Джаксън толкова старателно прескочи въпроса, че момчето дори не успя да

разчете отговора в мислите му. Агентът извика един от върналите се в гаража

цивилни агенти на „Сикрет сървис“ и му нареди да събере отряд и да разчисти

оръжията и каквото друго намери в автобуса, но да не ги внася вътре, докато не

получи заповед. След това двамата с другия агент, Дон, съпроводиха Итън по

металната стълба, по дълъг коридор и по друго стълбище, което ги отведе нагоре в

застлано с бежов мокет крило зад затворени врати.

Джаксън извади връзка ключове и отключи една от стаите, маркирана с 5А.

Пресегна се навътре и щракна ключа на осветлението. Отстъпи назад, за да влезе

Итън. Стаята беше единична, с легло, гардеробче и писалище с лампа и стол, а в

дъното се виждаше малка, облицована с бели плочки баня. Тапетите бяха

изрисувани с орли в полет. Нямаше прозорци, тъй като се намираха дълбоко навътре

в планината. От въздуховода на стената лъхаше студен въздух. Джаксън затвори

вратата и двамата със спътника му заеха позиции от двете й страни.

- Ще имаш посетител след няколко минути - обяви чернокосият агент. - Той

силно се интересува да чуе историята ти.

- Много добре - преди да седне на леглото, Итън погледна към осветителната

„пръчка“ на тавана и към лампата на бюрото.- Явно разполагате с много енергия.

Какъв е източникът?

Джаксън отново не отговори, но този път момчето получи от него краткотрайна

картина: грейнало ярко парче кристал с размера на човешки юмрук. То се рееше в

прозрачен цилиндър и се въртеше полека. От основата на цилиндъра излизаха

кабели, включени към машини, които Итън имаше чувството, че се намират на

нивото под гаража.

Итън се канеше да задълбае в темата, но вратата се отвори и в стаята влезе мъж в

сив костюм, съпроводен от друг в тъмносиня униформа, украсена над сърцето с

многоцветни ленти. Онзи в сивия костюм носеше бяла риза и вратовръзка на сини

шарки, беше добре избръснат и слаб, но видимо в добро състояние. Изглеждаше

настроен за бой, сякаш изживяваше дните си със стиснати зъби и долна челюст,

издадена навън една идея повече от необходимото. Беше плешив, с венец

светлокестенява коса, посивяла на слепоочията. Носеше очила с рогови рамки и

очите му бяха толкова светлосини, че изглеждаха почти безцветни. На ревера му

беше закопчана игла с американския флаг. Светлите му очи огледаха Итън, без на

лицето да се изпише абсолютно никакво изражение, но военният зад него се стресна

и всъщност отстъпи крачка, преди Джаксън да затвори вратата.

- Сър, това е Итън Гейнс - обяви чернокожият агент. - Той ми сподели, че не е

нито мъгляв, нито горгон, но признава, че представлява извънземно оръжие под

формата на човешко момче. Твърди, че от североизток ни приближава горгонски

кораб. Твърди също, че е...

- Аз поемам от тук нататък, благодаря - каза мъжът в сивия костюм с бърза,

отсечена реч, която Итън предположи, че лесно става и сурова. - Итън, защо радарите

ни не откриват този кораб.

- Те имат специфични устройства, които лесно ги скриват oт вашите системи.

Може ли да попитам как се казвате и какъв пост заемате?

В ума на костюмирания прочете: „Ванс Деримън, шеф на кабинета“.

- Не сме тук да ме разпитваш.

- Добре, мистър Деримън - отвърна Итън, - като шеф на кабинета би трябвало да

имате пряк достъп до президента. Може ли да поговоря с него?

Мина секунда, преди Деримън да отговори, а когато го стори, се усмихна със

стиснати устни. Гледаше дори по-враждебно отпреди Извади от джоба си

комуникационно устройство като това, използвано от Джаксън. Набра някаква

поредица на клавиатурата. Каза тихо:

- Амблер Седем Седем. Минете на код жълто и сканирайте на североизток.

Качете горе и чифт оченца... - изчака да получи отговор по високоговорителя

(„Прието, сър!“) и след това прибра устройството.

Итън долови от нечия глава „Оръжейна зала“. Погледна към униформения,

който се страхуваше до смърт от него, и научи, че фамилията му е Уинслет, името му

е Патрик и по неизвестна причина му викат Фоги. А, ясно... навремето пушел като

комин и около него вечно витаел облак дим.

Деримън се настани на стола и скръсти ръце. След това просто се втренчи в

момчето, сякаш изпробваше собствените си способности за четене на мисли.

- Предполагам - запълни Итън тишината, - че приятелите ми са били сложени в