Робърт МакКамън - Границата

пред портата с катинар, понеже знаеше какво е това още преди Дейв да го произнесе

на глас.

- Електрическа ограда. Дявол го взел... някой наистина въобще не е искал по

този път да се качват хора и туйто.

- Което означава - обади се Оливия, - че там, горе, има нещо, което непременно е

трябвало да остане скрито.

- Така си е. Ами добре... Итън, можеш ли да събориш вратата?

- Мога - отвърна извънземният, - но трябва да ви осведомя, че по оградата тече

електричество.

- Няма начин! - възкликна Джеферсън. - Електроцентралите не работят, а и защо

някой би искал да хаби газ за генератор, който захранва това чудо?

- По оградата и портата тече ток. Мога да усетя движението на енергията.

Докосването до тях ще убие човек.

Всички се смълчаха. Дейв се почеса по брадата и огледа, че и тази ограда - също

като телената - се простира през гората от двете им страни, докъдето поглед стига.

Предположи, че би могла да обикаля цялата планина. За защита на този участък

бяха положени големи усилия и налети много пари, но защо?

- Трябва да продължим напред - заяви Итън. - Ще отвори портата!

Отново слезе от автобуса и след още десет секунди усилия разби вратата и я

огъна назад към оградата, така че да не къса жиците. Отново вложи минимална доза

от мощта си. Остро осъзнаваше усещането, че го наблюдават не само устройствата на

горгоните и мъглявите. Бърз оглед на дърветата откри две малки, боядисани в

защитно сиво оптически устройства в клоните високо над главата му. И двете бяха

прицелени право върху портата. Пришълецът предположи, че някой току-що е

станал свидетел на действията му и незабавно ще включи алармите.

- В дърветата има камери - докладва, когато се върна в автобуса. - Видях две,

може и да са повече. Според мен някой знае, че сме тук, и няма да му хареса.

Със сурова нотка в гласа Дейв отбеляза:

- Нямаме причини да спираме точно сега. Да продължим.

Итън се върна на седалката си. Хана отново подкара автобуса, но не посмя да си

поеме дъх, преди да подминат оградата. Пътят ставаше все по-стръмен и автобусът

отново започна да се дави, а гумите се бореха за сцепление в прахоляка и чакъла.

След тежък преход от може би четвърт миля стигнаха до място, където мъртвите

дървета свършваха и над тях се възвисяваше бялата шапка на върха. Пътят излезе на

равното. Оказа се, че завършва с прав участък, водещ до предпазна мантинела, отвъд

която стръмен склон гледаше към долината отдолу, а отдясно имаше плътна стена от

бял камък.

Хана спря на около десет фута от наблюдателницата.

Дотук сме на колела, народе!

Поседяха смълчани под съпровода на припукващия горещ двигател.

- А сега какво? - попита Джеферсън. - Тук няма нищо!

- Грешиш - отвърна Дейв и се изправи. - Тази мантинела... за какво е поставена?

За да не падне някоя кола през ръба, нали така? Значи този път е предназначен да се

качват догоре превозни средства. Проклет да съм, обаче не виждам тук достатъчно

широко за обръщане място, а едно слизане на заден ход би било интересна задачка.

Което подсказва, че...

- Стойте по местата си! - разнесе се усилен от мегафон мъжки глас. - Ако слезете

от този автобус, ще бъдете екзекутирани. Повтарям: стойте по местата си!

Гласът беше равен, спокоен и смъртоносен. Беше глас на трениран

професионалист, който, предположи Дейв, не би имал угризения да избие всички на

борда на автобуса.

Е, все едно с какъв ранг беше господинчото, очакваше го голяма изненада.

Участък от скалната стена с размер поне десет фута започна да се накланя

навътре и да се отваря с помощта на плавни и почти безшумни машини. Дейв

невъзмутимо довърши мисълта си:

- Което ми подсказва, че съществува път навътре и е достатъчно голям за кола.

ДВАДЕСЕТ И СЕДЕМ

- Ще ни убият ли? - попита Ники с разтреперан глас.

От отварящата се порта на белия замък бяха излезли петима въоръжени мъже.

Трима носеха обикновени тениски и джинси и автоматични карабини. Четвъртият

имаше сиви панталони и светлосиня риза с навити ръкави, а петият беше облечен в

черен костюм с бяла риза и вратовръзка на сиви райета. Тези двамата държаха

автоматични пистолети. Костюмираният беше чернокож с късо подстригана коса, а

онзи със сивите панталони – азиатец. И петимата изглеждаха на по около трийсет

години, всички чисто избръснати, без признаци на недохранване и пъргави като