Робърт МакКамън - Границата

величествени, ако не бяха хилядите мъртви дървета. И определено онзи връх беше

единственият с бели скали в околностите. Малко по-късно пътят за кратко тръгна

надолу, все тъй заобиколен от болната гора от двете си страни, а после отново стигна

до нанагорнище и зави наляво.

- Едва се справяме - обяви Хана, но и без това всички можеха да усетят, че

автобусът се тресе в борбата си да се движи нагоре.

Шосе 101 зави отново, пак кривна на юг и започна дългото криволичещо

препускане надолу между подножията, от които растеше увенчаният с бяло връх.

Хана се опитваше да пипа спирачките колкото се може по-леко, но не трябваше и да

позволява на автобуса да излезе от контрол по време на спускането по този път.

- Може да подпаля феродото - притесни се тя. - И бездруго спирачките са зле, а

автобусът дърпа надясно.

- Добре се справяш - успокои я Дейв, но и той беше нащрек за мирис на изгоряло

- ако спирачките откажеха, чакаше ги зловещо спускане надолу.

След около четири мили 101 се изправи отново и се устреми на юг, успоредно на

увенчания с бяло връх. Всички пътници се озъртаха за път нагоре, но през

прозорците се виждаха само хиляди акри кафяви дървета, чието одеяло нарушаваше

единствено самото шосе.

- Не виждам начин да се приближим повече - каза Хана. Оттук нагоре ни очаква

зловеща разходка.

- Продължавай нататък - подкани я Дейв. - Може да има път от другата страна.

Изминаха още две мили. По-тесен път се отклони надясно от 101 и Дейв

предложи на Хана да тръгне по него. Отново започнаха да се изкачват, макар че се

насочваха по-скоро на северозапад и встрани от върха с белия венец. Дейв каза:

- Не съм сигурен, че това е пътят, но нека покараме по него известно време.

Бяха пътували над двадесет минути, привидно в погрешна посока, когато Хана

мерна черен път, който се отклоняваше наляво и по по-южен курс. Беше обкръжен

от мъртва гора и вероятно, когато дърветата са били зелени, се е забелязвал

извънредно трудно. Шофьорката намали скорост и спря автобуса близо до началото

на пътя.

- Какво ще кажете? Искате ли да опитаме по този? Може да ни заведе до

задънена улица, но може да ни закара и много по-близо.

- Аха. Нека пробваме!

Хана зави и така отново започнаха да се изкачват, вдигайки вихрушки прахоляк

зад гумите. Автобусът подскачаше по неравностите, от което всички настръхваха.

Няма и двеста ярда нагоре по черния път стигнаха до телена ограда с височина около

осем фута. Тя беше заметната с намотка бодлива тел и разцепваше гората и в двете

посоки, докъдето поглед стига.

На портата, на която висеше стабилен на вид катинар, имаше табела с надпис:

„ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, НЕ ПРЕМИНАВАЙ“.

Поседяха с работещ двигател.

- Какво ще кажеш, шефе? - попита Хана.

- Според мен е странно. Това е резерват. От къде на къде ще има частна

собственост в него?

- Не знам, но надписът твърди така.

- Аха - Дейв се обърна към Итън. - А ти какво мислиш?

Изражението на извънземния бе целеустремено, а сребърните му очи - много

напрегнати.

- Смятам, че трябва да минем през тази порта.

Дейв кимна.

- Вече не съществуват такива работи като частна собственост, нали така? Странно

е обаче, че е разположена насред държавен резерват. Хана, можеш ли да избуташ

вратата със скотобойника на автобуса?

- Мога, но не искам. Няма да е добре, ако телта се омотае отдолу и пробие

гумите.

- Оставете на мен - надигна се Итън.

Хана му отвори вратата и той слезе от автобуса. Всички го наблюдаваха. Отне

може би десет секунди миротворецът да се прицели с дланта на дясната си ръка и

цялата порта се откъсна oт катинара и веригата й литна във въздуха, а в горната част

на траекторията си бе подметната встрани и падна сред дърветата вдясно. Над входа

провисна намотката бодлива тел, но само щеше да одраска малко боята на автобуса.

Итън се върна на борда и се намести на седалката си с такъв вид, сякаш бе вложил

само капка енергия, макар че свиваше и отпускаше дланта си, чиито кости и

сухожилия пулсираха с притъпена болка.

- Лесна работа - заяви Хана. - Ще ми се да можех да постъпя така с бившия си

съпруг. Добре, тръгваме!

Тя ги прекара навътре. Бяха взели два завоя и отново се изкачваха, когато втора

ограда блокира пътя. Тази не беше телена- беше поне шест фута висока и

изработена от нещо като мрежа oт тънки бели жички. Хана отново спря автобуса