Робърт МакКамън - Границата

външна намеса. Горгоните и мъглявите, чиито истински имена бяха невъзможни за

произнасяне и разбиране от хората, от хилядолетия воюваха сред ненаселени

планети. Сраженията им се водеха в космоса сред мъртви парчета скала и на светове

от огън и пламък, но за цялото това време Земята беше първата завоювана от тях

населена планета. Точно през нея минаваше самообявената им граница между

териториите, които смятаха за свои.

Разрушаването на този свят не биваше да бъде позволено. И защо? Беше ли

толкова важен от гледна точка на по-великата сила, на която служеше

миротворецът? Той се замисли по въпроса, но не стигна до отговор. В мълчанието си

по-висшата сила на моменти можеше да бъде много загадъчна и извънредно

изнервяща за спокойната природа на Итън. Той не я разбираше, но това не се и

очакваше от него. Пътищата и плановете на по-висшата сила му бяха непонятни; той

представляваше малка част от масивната й мрежа, пред която се вцепеняваха дори

неговите мисловни процеси. Вършеше онова, за което е призован, макар на него да

оставаше да прецени курса на действие. Изпитание ли беше, както предположи

Дейв? Изпитание както за него, така и за волята на обитателите на този свят?

Нямаше как да узнае. Както знаеше, в действията на по-висшата сила се долавяше

намек за любопитство относно начините, по които се развиват цивилизациите, но

дори за него съществуваха множество загадки, които никога нямаше да му бъдат

разкрити.

Продължаваше да следи вражеските устройства. Това на мъглявите се

придържаше към горната граница на атмосферата. Горгонският боен кораб пазеше

дистанция от около седемдесет мили. Итън имаше усещането, че множество

горгонски и мъглявски очи са вторачени в автобуса, който полека напредваше по

шосето между препасани в дузини отсенки на червеното скали. Бояха се от него, но

държаха да го пленят. Сами щяха да избера времето и мястото.

От джоба на джинсите си Дейв извади многократно нагънатата и изцапана карта

на Юта, откъсната от пътния атлас. В района, към който се насочваха, имаше няколко

по-големи върха - трябваше сами да преценят кой от тях е Уайт Меншън, понеже

дълбоко се съмняваше, че ще намери табелка или знак.

Напредъкът им на юг беше бавен. Хана се страхуваше да насилва двигателя или

гумите, но поне с горивото бяха добре. Пътят току се изравняваше и после отново

поемаше нагоре по планинските склонове. И от двете им страни се простираше

сурова пустош. Подминаха черната черупка на тир и две коли, сблъскали се в сигурно

ужасна по онова време огнена топка, но с изключение на това магистралата беше

празна.

Малко след десет часа преминаха през центъра на градчето Монтичело, което

изглеждаше изоставено. Шосе 191 стана „Мейн стрийт“. Дейв огледа картата

извънредно внимателно и стигна до извода, че трябва да влязат в горския резерват

„Манти-Ла-Сал", който се намираше западно от Монтичело. Техният входен билет

беше второкласен път 101. Обветрен знак пред пощата на ъгъла на 191 и „Уест 200“

посочи на пътниците да завият за резервата. След още няколко минути „Уест 200“ се

превърна в „Абахо драйв“, която пък се прекръсти на 101 и започна да се катери към

гористите подножия.

По-голямата част от дърветата бяха потъмнели и мъртви. Борове и смърчове

стърчаха възлести и голи. През тях, докато продължаваха с изкачването, Оливия

мярна отляво надвиснал връх, увенчан с бял камък. Всички други наоколо бяха

покрити с кафяво одеяло от мъртви дървета.

- Виждаш ли го? - попита тя и посочи на Дейв.

- Да, забелязах го. Да е на десетина мили оттук. Не знам точно как, по дяволите,

се стига дотам, но изглежда обещаващо. Итън, това ли е върхът ти?

- Така мисля и аз - отвърна Итън. - Трябва да е той.

- Усеща космически кораб на седемдесет и две мили и проследяващо устройство

в открития космос, но не е сигурен дали това точно пред носа му е правилният връх,

или не - обади се Джеферсън. - Страхотно.

- Устройството не е в космоса - поправи го Итън. - Що се отнася до върха, познат

ми е само от картата на Дейв.

- Може и да няма път дотам - обади се Хана. Двигателят се давеше, а наклонът на

101 се увеличаваше. - В онази посока изглежда доста стръмно.

- Продължаваме напред, докато вече не сме в състояние да се движим - каза й

Дейв. - Тогава ще му мислим.

Пътят зави и планините се разкриха в цялата си прелест. Щяха да изглеждат