Робърт МакКамън - Границата

змии. На Дейв му се сториха напълно способни на убийство. Приближиха се към

автобуса с очевидно зловещи намерения.

- Отваряйте - нареди мъжът с костюма, който явно беше водачът им.

Беше свикнал да издава команди - гласът му, макар и не непременно силен,

подсказваше, че очаква незабавно подчинение. Прицели се в Хана през стъклото на

вратата.

- Ще повторя само веднъж, госпожо - отваряй!

Съратниците му заеха позиции около автобуса. Държаха под прицел пътниците

вътре.

- Отвори им - каза Дейв.

Хана изпълни искането. Чернокожият се качи, последван oт един от мъжете с

карабините.

- Станете, госпожо. Оставете ключа в запалването, оръжието си на седалката и

отстъпете назад!

Хана се подчини, наясно, че не бива да се заяжда с този тип.

- Останалите да не сте посмели да мръднете!

Мъжът държеше пистолета си с две ръце. Дълбоко поставените му, маслинови на

цвят очи се стрелкаха насам-натам, отбелязвайки всичко: спряха на Итън и го

проучиха в течение на няколко секунди, преди да продължи.

- Ще се движите бавно и ще оставите оръжията си на пътеката. Ако някое рязко

движение не ми хареса, ще стрелям на месо. Всички да потвърдят, че са ме разбрали!

Отвърна му нестроен хор - единствено Итън запази мълчание и остана нащрек.

Внимателният поглед на чернокожия непрестанно се връщаше към него, но и

пистолетът, и карабината останаха насочени към пътеката между седалките, така че

бързо да се завъртят към всеки, когото собствениците им решат да застрелят.

Всички оставиха оръжията си на пода.

- Благодаря - каза мъжът. - А сега, народе... ще си сложите ръцете на тила и ще

слезете от този автобус един по един. Ще повторя, че не обичам резки движения, не

ги обичат и агентите отвън. Така че бъдете много, много внимателни на слизане и

няма да си имаме проблеми. Когато слезете от автобуса, ще ви кажат какво да

правите.

Джеферсън наостри уши при споменаването на един дребен елемент..

- Агенти ли? Какви агенти?

- „Сикрет сървис“, сър. А сега... не искам и да разговаряте. Всички пазете тишина,

движете се внимателно и бавно и следвайте инструкциите ни.

Когато излязоха навън, мъжът с костюма насочи пътниците от автобуса към

входа в Уайт Меншън, който беше не само достатъчно голям през него да премине

кола, но и с размери за преминаване на танк. Агентът вдигна длан и спря Итън отвън.

Момчето си остана с ръце зад тила, както беше инструктирано.

- Уил, вкарай ги всичките вътре - нареди мъжът на азиатеца. На Итън заповяда: -

Ти просто си остани на мястото.

- Слушайте - обади се Оливия, - имаме много да ви разказваме...

- Сигурен съм, а и ние имаме да ви задаваме един куп въпроси. Моля, сега

тръгнете с останалите. Дон, навъртай се наоколо за малко!

Един от въоръжените с автоматични карабини зае позиция точно до Итън.

- Сър, ще ми кажете ли името си? - попита момчето, докато ескортираха

приятелите му през входа.

- Бенет Джаксън. Твоето?

- Итън Гейнс. Мистър Джаксън, трябва да ви кажа, че има горгонски боен кораб

на около четиридесет мили от тази позиции и се приближава. Не зная дали се канят

да атакуват, или не, но ще е добре да бъдете подготвени, доколкото е възможно.

- Момче с човешки вид и сребърни очи, което говори като петдесетгодишен дядо.

За първи път ми е. Ти мъгляв ли си?

- Не, сър.

- Камерите те видяха да разбиваш две порти без оръжия. Как го направи?

- Аз самият съм оръжие - обясни Итън. - Може ли да си сваля ръцете? Това е

неудобна поза.

- Претърси го - нареди Джаксън на другия мъж.

Той изпълни задачата сръчно и ефикасно. По време на процедурата поддържаше

контакт очи в очи.

- Добре, Итън, може да си свалиш ръцете - агентът погледна към мътното небе на

североизток и после отново към момчето. - Не си горгон или мъгляв - по твои думи, -

но не си и човек. Твърдиш, че си оръжие сам по себе си - и определено вярвам на

очите си за това. Та оръжие на чия страна си ти?

- На вашата.

- Аха - Джаксън се ухили насреща му с тънка, студена усмивка, напълно лишена

от хумор. - Виждал съм много неща, които преди две години не съм смятал за

възможни. Съпругата и шестгодишната ми дъщеря във Вашингтон вероятно са

мъртви...

В маслинените му очи се появи опасен блясък. За момент изглеждаше, че ще се

разгори, но агентът го потуши. Итън разбра, че този човек държи емоциите си в

добре затворен контейнер - от страх, че ако освободи някоя от тях, това ще го разкъса