Робърт МакКамън - Границата

изолирана и с недокосната дизелова цистерна и за разлика от последната спирка,

разполагаха с предостатъчно време да заредят резервоара догоре. Хана съобщи на

Дейв, че е уморена и има нужда да поспи, а и смята за най-разумно да продължат по

191 по светло. Той не възрази, понеже също се нуждаеше от сън, а бе успял да дремне

съвсем малко. След около час Итън се събуди и го прати да почива спокойно с

новината, че проследяващите устройства още не са обезпокоително близо и ще

осведоми всички, ако това се промени.

Оливия поспа, Ники и Джеферсън- също. Дейв задряма за малко и после се

пробуди внезапно с усещане, сякаш всеки миг щеше да пропадне в бездънна яма.

Предположи, че до Уайт Меншън им остават има-няма сто мили. Нямаше представа

дали до проклетия връх изобщо има път. Шосе 191 беше с четири платна и от мястото

му изглеждаше напълно изоставено, поне докъдето поглед стигаше не се

забелязваха дори зарязана кола или камион. Утринната светлина изчервяваше

небето и разкриваше ширналия се пред тях така наричан навремето „западен рай“ -

земя на ниски храсталаци и пурпурни скали, мъгливи плата и извисили се в

далечината планини, арки и катедрали от камък, издигащи се по местата си от еони.

Приличаше на повърхността на съвсем различна планета, разкъсана и оформена от

древни катаклизми.

„Що за място е Земята!“ - каза си Дейв. Преди началото на войната не беше

умувал много по въпроса, понеже изкарването на хляба един вид заставаше на пътя

на философските размисли, а и той не беше склонен към такива, но Земята беше

изумителен свят. От топлите морета до замръзналата тундра, от изобилните поля до

боровите гори, та чак до червените Скалисти планини, които се издигаха от двете

страни на шосе 191 - истинско царство на невероятно разнообразие. И всичкия живот,

който отглеждаше поразително, когато човек наистина се замисли. Може би, когато

изгубиш нещо, каза си Дейв, то става много по-ценно. Формите на живот, които щяха

да умрат или да бъдат деформирани пол влиянието на извънземните отрови...

сигурно наброяваха хиляди видове. Така че дори Итън да спре войната - а Дейв не

можеше да си представи, че дори могъщо същество като него е способно на това, - то

какво ли бъдеще очакваше Земята? Та тя беше безкрайна, смазана руина. Светът

никога нямаше да успее да се възстанови.

Осъзна, че Итън е буден и се взира мълчаливо през прозореца. Ако извънземното

четеше мислите му, то не реагира.

„Той също не знае - помисли си Дейв. - Нали така?“

Не получи отговор.

„Може да си адски по-силен от нас и да знаеш тайните на вселената и всякакви

дивотии, от които на нас ни омекват коленната... но и ти не си уверен изцяло, нали?

Просто опипваш в тъмното също като обикновените хора. Като пътуването до

планината дори не знаеш какво има там, понеже в това изпитание за човечеството и

ти си сред изпитваните. Нима Животът представлява само това, Итън? Изпитание,

измислено от някакво извънземно, което смятаме за Бог? Човечеството хубаво би се

посмяло на тази шегичка, нали? Всички тези векове борба и нещастия, и трудности,

които хората са преодолели, а на последната порта ще узная дали са минали, или

учителят ги е скъсал.“

- Също и векове - внезапно се обади Итън - на изобретения, развитие и в много

случаи - гениалност. Расата ти сякаш винаги успява да намери път между

препятствията. Това е причината още да сте тук.

- Какво? - Джеферсън се пробуди и присви очи срещу утринното слънце. - Какви

ги дрънкаш?

Итън отвърна:

- Говорим си с Дейв.

- Аха - изсумтя пасторът, но изглеждаше озадачен, въпреки че не попита нищо

повече.

И другите започнаха да се събуждат. Итън забеляза, че тази сутрин очите на

Оливия са хлътнали и трескави. Тя още жалеше за Джон Дъглас и не можеше да

приеме факта, че си е отишъл. Жалееше също и за загубата на човешкото момче на

име Итън и може би то бе пробудило в нея майчински чувства, така че загубата й

беше двойно по-болезнена. Той не можеше да се преструва, че каквато и да е част от

момчето е оцеляла в сегашното му тяло. Какви успокоителни слова би могъл да

сподели с Оливия, така че тя да го разбере? Прецени, че е по-добре да не опитва и да

й позволи да тъжи колкото счете за необходимо.

Лека- полека след събуждането си всички се изредиха пред автобуса да се

облекчат - процес, който Итън вече беше наблюдавал през очите на момчето. Беше