Робърт МакКамън - Границата

- Е- обади се Джей Ди, който не смееше да погледне спътниците си и се взираше

в пода. Въздъхна тихичко. - Приятели... не смятам, че ще завърша това пътуване

заедно с вас.

- Направи нещо! - Дейв запрати командата по Итън, който безизразно се взираше

в него, без да знае как да реагира. Продължи: - Да, ти. Господарю на вселената или

какъвто там майната му си... - очите му бяха потъмнели и устата - изкривена в

безпомощен гняв. - Излекувай го. Поправи го. Каквото там правиш. Не го оставяй да

стане един от тях!

Цялото внимание бе съсредоточено върху Итън, който усещаше почти

всепоглъщащата болка на обкръжаващите го. Джон Дъглас беше нещо повече от

приятел за Дейв, Оливия, Хана и Ники - беше им скъп досущ като изгубените

любими. Беше техен спътник в тези земи на отчаянието и винаги им бе подавал ръка,

когато имаха нужда. Не можеха да понесат този миг, той смазваше сърцата им,

понеже го бяха обичали и знаеха... знаеха...

- Той не може да ме оправи - каза Джей Ди, който вдигна поглед към Дейв. - Не

го обременявай с този товар!

- Той е пришълец от космоса - отвърна биячът, ако това можеше да се брои за

отговор. - Ако може да предизвика земетресения и да убива чудовища с мисъл...

значи може да те излекува. Нали, Итън? - Умолителният тон на въпроса му без

съмнение беше максималният жест, на който бе способен мъж с каменната твърдост

на Дейв Маккейн.

И отговорът на Итън - онзи, който бе получил, когато се запита дали може да

направи нещо, беше: „Не, не можеш“. Не се налагаше да го изрича на глас обаче,

понеже Джон Дъглас го каза вместо него.

- Не е способен на това, Дейв. Боже... ще ми се да можеше. Но ако беше

способен... щеше да помогне на онези тримата, които... - докторът спря за момент, за

да се овладее. Дъждът блъскаше по автобуса и сред планините трещяха гръмотевици.

– Ще трябва да ви напусна. Не го моли повече за това. Не с тази задача в дошъл при

нас.

Дейв се накани да възрази, да продължи упорито напред като бик - единствения

познат му начин, - но погледна към Итън и после към Джей Ди и видя, че не,

извънземното може да прави какви ли не чудеса, да дойде на тази планета на лъч от

светлина или през врата към друго измерение, може да вдигне земно момче от

мъртвите или поне от прага на смъртта и да го кара да диша и върви като

галактическа марионетка, за да изпълни задачата си, може да долавя наличието на

прясна вода и да накара земята да се тресе, както и да стори какви ли не други

подвизи, тъй далеч надминаващи способностите на човечеството, че всичките

технологични постижения и научни чудеса на тази планета изглеждаха жалки и

детински пред тях, но не, пришълецът не можеше да спаси Джон Дъглас от

превръщането в сивак и „не го моли повече за това - беше казал обреченият, - не с

тази задача е дошъл при нас“.

- Искам да опиташ - примоли се Дейв на Итън. - Казвам ти да опиташ. Излекувай

го. Не го оставяй да се превърне в една от онези твари.

Момчето не знаеше какво да отговори, така че вместо него внезапно се обади

миротворецът.

Гласът беше същият, но различен в тона и увереността си и Итьн за момента се

превърна в наблюдател.

- Не съм сигурен как се е заразил, но докторът е прав. Щом то... започне да се

развива... няма как да бъде спряно. Или да бъде приложено лечение.

- Значи... можеш да унищожаваш живот, но не и да го създаваш? - Дейв напълно

осъзнаваше с кого говори в момента и се постара да нанесе удар под кръста. - Та ти си

в тялото на мъртво дете! Възкресил си го, нали така?

- Беше почти мъртъв - отвърна миротворецът. - Желанието му за живот,

младостта му и силата на волята подхождаха на целта ми.

- Добре, все тая. Ти да не си някакъв дух или нещо такова?

- Аз съм същество, което не си способен да проумееш. Нуждая се от плът, с която

да работя, и се възползвах от предоставената възможност. Знаех, че целта ни е

наблизо. Повече подробности биха навредили на ума ти, понеже ще надминат

способността ги да ги проумееш.

- Подкрепям твърдението му - обади се Джей Ди. - Предполагам, че в сравнение с

теб не сме особено интелигентен вид.

- Оливия също е права. Не знам всичко и не съм непогрешим. Знам обаче, че при

онзи връх има нещо важно... вътре в планината по-точно, но не съм сигурен какво е и

защо е толкова важно. Но съм убеден, че е съществено.

- Вътре в планината ли? - попита Джеферсън, - Това пък какво значи?