Робърт МакКамън - Границата

70. Виждаше покриви и тук- там по някоя църква и му бяха нужни само секунди да

разбере дали там се крият хора - неизменно ги намираше на някакво по-централно

място, където съжителството означаваше оцеляване, а изолацията - смърт.

Миротворецът изпитваше голямо уважение към тези хора, които бяха оцелели много

по-дълго, отколкото би следвало при такива ужасни обстоятелства. Би искал да

поспре и да се убеди, че парцаливите и изтощени бежанци имат достатъчно храна и

вода, но трябваше да обръща внимание на по-големите цели... И Итън осъзна, че е

замесен и фактор време: че трябва да стигне до Уайт Меншън колкото се може по-

скоро, макар че може би и самият миротворец не разбираше напълно защо.

Повечето от малките градчета, които подминаваха и съзираха от междущатската

магистрала, бяха за Итън студени и безжизнени. За него от тях се разнасяше

ръждивата желязна миризма на насилие - на човеци, обърнали се срещу събратята си

в битката за храна и укритие. Или пък издаваха гнилата плътска миризма на сиваци,

скрити в мазетата и по разни влажни местенца.

До Итън Ники се размърда тромаво на седалката си в отговор на поредната

ударила наблизо светкавица. Отвън не се виждаше нищо, мракът бе погълнал света.

Ръката й напипа тази на Итън и тя си спомни, че преди време толкова се боеше от

него и беше на косъм да разкаже на Оливия, че според нея трябва да бъде свален от

автобуса и изоставен. Сега се срамуваше от това. Толкова се беше страхувала, че ще се

окаже маскиран горгон или мъгляв, а сега разбираше, че е човешко хлапе, но

всъщност не е, че е бил човек и сега е на служба при друг извънземен, който се

опитва да спре войната, и й беше невероятно трудно да възприеме всичко това. Беше

все едно да погледнеш към звездите и да се опитваш да си представиш колко е

голяма вселената. Копнееше за простите неща - обмислянето на поредната

татуировка, отиването до „Боул-о-Рама“ в събота вечер, флиртуването с готини

момчета и гаврътването на бира или изпушването на джойнт с приятелите й Кели,

Рита и Чармейн, които вероятно отдавна бяха загинали. Или по-лошо.

Липсваше й семейството. Кой да предположи, че някога биха й липсвали острият

глас на майка й, която вечно я кастри по някаква причина, и баща й в креслото,

изтегнат с бира в ръка и с очи, залепени за мача на петдесет и два инчовия плосък

екран на телевизора? Или лукавата й по-голяма сестра, която успяваше да я забърка

в неприятности с Дука и Дукесата на отказа, както наричаха родителите си. Но й

липсваха, понеже бяха нейна кръв и си бяха отишли, и никой – никой! - не

заслужаваше да умре по този начин.

- Не, не са - каза тихо Итън и Ники не отговори. За момент си помисли, че е

проговорила на глас, но после осъзна, че не е, и нямаше представа откога ли той й

чете мислите, но сега...

- Отпреди малко - каза й той. - Не се притеснявай, не съм в главата ти през

цялото време. Просто се случва понякога.

Тя си дръпна ръката и той я остави да го стори. Разбираше я. Умът бе свещено

място и не бива да бъде шпиониран, но това беше една от най- дребните способности

на миротвореца.

„Това е причината да живееш сам - каза Итън на съществото. - Плашиш всички

останали.“

Отговорът го сполетя със собствения му, но все пак различен глас - малко по-

възрастен, тъжен и мрачен: „Ще ми се да беше толкова просто“.

Внезапно рукна силен дъжд. Даже не порой, а направо потоп.

Хана включи чистачката и откри, че въпреки добрите намерения на армията това

не им е било по специалността. Двигателчето стенеше като нещастник със зъбобол, а

маховете на перото не успяваха да поддържат стъклото чисто.

- Нищо не виждам, мътните го взели! - изръмжа Хана. - Ще трябва да спра и да

изчакам бурята!

Никой не се опита да й противоречи, когато тя настъпи спирачките и внимателно

паркира автобуса. Загаси двигателя, като забеляза, че с допълнителната тежест на

скотобойника и катеренето по стръмнините харчеха по около галон на шест мили.

- Я запалете някоя лампа - обърна се назад. - Няма нужда да изтощаваме

акумулатора.

Дейв стана, отиде до задната част на автобуса, където в кашон стояха няколко

маслени лампи, и използва бикчето си да запали две. Донесе ги отпред и ги намести

така, че да озаряват по-голямата част от купето, а Хана изключи вътрешното

осветление. Дъждът трополеше по покрива - звук, който допълнително опъваше