Робърт МакКамън - Границата

нервите. Дейв се върна на седалката си и изпъна крака на пътеката.

- Според мен остават някъде около седемдесет мили до отклонението за шосе 191

- каза той. Ставаше дума за пътя в Юта, който щеше да ги заведе на юг към Уайт

Меншън. От Междущатска 70 разстоянието до крайната им цел беше около сто

мили. - Ти как смяташ?

- Горе- долу толкова - Хана се изправи и се протегна хубаво. - Съвсем скоро

трябва да заредим отново.

- Добре - Дейв не хранеше илюзии, че могат да стигнат до Уайт Меншън с един

резервоар от петдесет галона. - Сега сме на около четвърт резервоар, така ли?

- Малко по-малко.

- Хубаво... - той погледна през най- близкия прозорец и видя само окъпан от

дъжда мрак. На едно място бяха уязвими за всичко, което може да се скита през

нощта, но в този порой нямаше как да се мръднат. Обърна се към Оливия: - Добре ли

си?

- И по-добре съм била. Но... да, добре съм.

- Джей Ди? Ти как се чувстваш?

Джон Дъглас знаеше, че Дейв се кани да му зададе този въпрос и истината беше,

че въобще не се чувстваше добре. Костите го боляха. Ставите му направо горяха.

Беше се започнало рано заранта с остри като пронизване с нож болки тук- там и се

влошаваше цял ден. Опита се да го припише на възрастта си и на умората... но се

страхуваше, че проблемът е по-сериозен. В десния крак го пробождаше болка, много

по-силна, отколкото от изкълчения глезен. Каза:

- Май не съм много добре. Ще донесеш ли по-наблизо някоя от лампите?

Дейв го стори. Джей Ди забеляза, че Итън го гледа, и си помисли: „Хлапето знае.

Точно както и аз знам, понеже съм виждал как се развива процесът“. Джей Ди

дръпна крачола на панталона си да провери ранения си глезен.

На изтънелия прасец имаше петно сивота. Беше около осем инча дълго и четири

широко. Стоеше леко изпъкнало като струпей от екзема.

Никой не каза и дума.

Джей Ди се изправи и макар че сърцето му препускаше, с тих и спокоен глас

заяви:

- Ще си сваля ризата. Да огледаме гърдите и гърба ми.

Гърдите му бяха чисти. Но когато се обърна и остави Оливия и Дейв да огледат

отзад, още по това как приятелката му си пое дъх, веднага разбра, че нещо не е наред.

Попита:

- Едно ли е или са много?

Минаха няколко секунди, преди да получи отговор. Накрая Дейв каза:

- Само едно.

- Колко е голямо?

- Ами... към дванайсет- тринайсет инча. Около десет дълго. Почти в средата

между плешките ти.

Джей Ди изсумтя - смес от пъшкане, недоволно мърморене и приглушено

проклятие. Дори и той не знаеше какво точно иска да изрази. Дъждът беше потоп и

мъчение. Чувстваше се замаян, но и мъчително наясно за болезнените пробождания

по тялото си.

- Не мисля, че има нужда да си свалям панталоните - каза, опитвайки се да си

придаде безгрижие, което да не натежи на другите. Облече се отново, закопча си

ризата с изумително стабилни ръце и спретнато се загащи. Додаде. - Благодаря ти,

Дейв. Можеш да махнеш лампата.

- Какво има? - попита Джеферсън напрегнато. - Какво е това нещо на гърба му?

- Млъквай - отвърна Дейв. - Никой не ти е разрешил да говориш.

- Ами, хм... мисля, че имам право да...

- Казах ДА СИ ЗАТВАРЯШ ПЛЮВАЛНИКА! - изрева Дейв и връхлетя Джеферсън

Джерико, преди някой да успее да го спре.

И Оливия, и Хана се опитаха да се намесят, но биячът беше стиснал мръсната

кафява тениска на пастора и го разтърсваше като лудо куче кървав кокал. За момент

изглеждаше, че се кани да го фрасне в лицето с маслената лампа, която държеше.

- Млъквай, млъквай, млъквай!

Джеферсън се сви на седалката - този тип явно беше откачил!, - а двете жени

дърпаха Дейв и въпреки крясъците и тътена на дъжда Джей Ди успя да пробие гнева

му:

- Вината не е негова. Не е ничия. Пусни го, Дейв. Хайде, пусии го.

Дейв не отпусна хватката си, макар че спря да раздрънква мозъка на Джеферсън

в черепа му.

- Пусни го - повтори Джей Ди и този път го каза с мрачна решителност, която

накара Маккейн да откопчи пръсти от дрехата на пленника си и да отстъпи.

- Защо! - попита.

Не беше въпрос, насочен към някого от автобуса, но и пътниците не можеха да

му отговорят. Беше призив към Господ или Съдбата, или който там хвърля заровете в

тази откачена игра на Живот. Итън беше видял сивите петна по крака на Джей Ди и

гърба му също толкова добре, колкото всички останали, и знаеше какво означава

това. Изглежда кръвта бе спряла да циркулира на тези места и плътта бе започнала

да умира. Предстоеше да се роди нов сивак - това беше само началото на промените.