Робърт МакКамън - Границата

тук .

- Исусе - възкликна Дейв, но нямаше какво повече да каже.

- Дай ми граната, Дейв - или се налага и да ти се моля ?

Маккейн се поколеба, но беше наясно, че е редно да извърши размяната.

Всъщност ставаше дума за оказване на милост. Беретата остана в автобуса, замени я

граната. Навън все още се лееше порой - напоследък навсякъде валеше много.

- Ще те изпратя - предложи Дейв.

- Не, няма. Няма смисъл и двамата да излизаме навън.

- Аз ще те изпратя! - обади се миротворецът с изпълнен с решителност глас.

- Добре - отвърна Джей Ди след кратка пауза за размисъл. Щеше да е от полза да

има спътник, да не би нещо да му се нахвърли в мрака, преди да успее да дръпне

халката на гранатата. Само донякъде обаче. Няма нужда да разтегляме раздялата!

Оливия се разплака. Прегърна Джон Дъглас, а той я притисна към себе си и й

каза да спре сълзите, но тя не можеше, така че той заяви, че е горд, задето я е

познавал, а също така и Дейв, Хана и Ники, и че те с Дейв са били прави за Итън и

добре че не са се вслушали в научните му възражения, понеже цялата тази война

надхвърля науката, която някога е учил в училище. А сега, ако извънземният в

тялото на Итън е способен да спре войната, това ще втори шанс за Земята, даден от

звездите или от непознат за човешкия ум свят. Тъй да бъде, каза Джей Ди. Пресегна

се да се ръкува с Дейв, който обаче го придърпа и също го прегърна, и Хана и Ники

се сбогуваха на свой ред, и двете облени в сълзи, а Джеферсън Джерико

наблюдаваше от мястото си и прецени, че ако посмее да се обади, ще си подпише

смъртната присъда, понеже камъкът бе готов да го смаже.

След това миротворецът се нареди до Джей Ди с фенерче в ръка и момчето,

известно като Итън, надникна през собствените си очи като през прозорец, обграден

с мъгла. За момент се беше уплашило, когато извънземният го облада, но сега... сега

не изпитваше страх, а покой.

Спомни си името на майка си. Наричаше се Нанси, известна още като Нан. А

собственото му име?

Хранеше спомен от онзи час по естествени науки в гимназията „Д’Ивлин“ - на

трети април точно преди потресената мисис Бергсън да дойде до класната стая на

мистър Новотни, за да му каже, че „децата“, както се изрази, ще си тръгнат по-рано от

училище.

„Става нещо - каза тя на учителя, - дават го по всички новини, навсякъде. Нещо

се случва и децата ще си тръгнат рано от училище.“

С това прекъсна демонстрацията на макета му на „Видимият човек“ в момента,

когато говореше за мозъка, и това ужасно го ядоса, но и го уплаши, понеже гласът на

мисис Бергсън трепереше и тя изглеждаше много уплашена.

- Сам ще отворя вратата - каза Джей Ди на Хана и го направи. След това огледа

другарите си с овлажнели очи и добави: - В сравнение с всичко, през което сме

минали... това е като разходка в парка. Късмет и Господ да ви закриля и благославя! -

Усмихна им се уморено. - Вие сте моите герои!

След това слезе по стъпалата, облягайки се на винкела патерица, сякаш щеше да

му помогне да устои срещу пороя. Миротворецът вървеше точно по петите му,

насочил фенерчето така, че Джей Ди да вижда къде стъпва.

По този участък от Междущатска 70 от дълго време не бяха минавали коли.

Някъде по време на разходката в дъждовния мрак момчето, което се наричаше Итън

Гейнс, потегли на своето собствено пътуване. То беше досущ като онова, което Джей

Ди се канеше да предприеме и от което човек не очаква да се завърне. Беше пътуване

към тайнствата, но миротворецът каза на Итън. че всичко ще бъде наред и вече няма

от какво да се страхува - от нищичко.

„Благодаря ти за помощта - каза му съществото. - Ти си силен и благороден.

Съществува място, където отиват героите, след като битките им приключат. И ти, и

докторът ще намерите там утеха и покой. Обещавам ти!“

„Добре съм - отвърна момчето. - Малко ме е страх, но съм добре.“

„Сега ще освободя духа ти. Онова, което остава да се извърши, ще трябва да сторя

с пълна власт над това тяло. Нали разбираш?“

„Да, но... нима никога няма да узная за Уайт Меншън?“

„Ще узнаеш - отвърна съществото. - И двамата ще разберете. Отново... държа на

обещанието си.“

Момчето понечи да отговори, да каже, че разбира, че обещанието ще бъде

спазено, но в същото време знаеше, че няма нужда да го изрича... и след това заспа

точно като в топло легло в студена зимна нощ, когато знаеш, че при събуждането до

теб ще има някого да те обича и да ти каже добро утро в прекрасния нов ден.