Робърт МакКамън - Границата

- Предполагам, че тук е достатъчно далеч - каза докторът, надвиквайки бурята.

- Да.

- Ще ми се да знаех какво си всъщност. Как изглеждаш там, вътре.

- Би се изненадал - каза съществото.

- Всичко наред ли ще бъде? - попита Джей Ди, пазейки равновесие под поройния

дъжд. - Ще преживеем ли това приключение?

- Така се надявам.

- Аз също - кимна Джей Ди. - Защити ги, ако можеш!

- Мога.

- Сбогом тогава. Остави ме да свърша с тази работа, преди да се удавя.

Ръката на хлапето стисна за момент рамото на Джей Ди, за да му вдъхне

увереност.

- Спечели голямото ми уважение - заяви миротворецът. - Сбогом, приятелю!

Нямаше какво повече да си кажат, така че той се обърна и се отдалечи.

Джей Ди стоеше с гордо вдигната глава, разкрачен срещу напора на бушуващите

около него стихии. Замисли се за Дебора и прекрасния живот, който бяха водили,

преди всичко това да се случи. Надяваше се, че все някак някога ще успеят да

продължат оттам, където бяха прекъснати.

Захвърли патерицата си и металният винкел издрънча силно, но асфалта -

прозвуча му като църковната камбана в градчето, където беше израсъл.

Притисна гранатата към сърцето си.

Вдиша за последно от просмукания с дъжд въздух - за последно на Земята, която

напускаше.

„На границата“ - помисли си Джей Ди. И най- сетне изпита облекчението, че се

кани да пресече онази граница, отвъд която без капка съмнение вярваше, че лежи

един по-добър свят.

Дръпна халката.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТ

Чуха експлозията и видяха взрива на около стотина ярда от автобуса.

Оливия се върна на мястото си. Закри лицето си с ръце, сведе глава и оплака

Джон Дъглас в агонизиращо мълчание.

Шофьорката отвори вратата. Мокър до кости, извънземния в тялото на момчето

се изкачи по стъпалата също със сведена глава. Хана затвори вратата зад гърба му.

Когато съществото я погледна, тя видя - а и Дейв и Джеферсън, и Ники съзряха

същото на светлината на лампата и отраженията от лъча на фенерчето - че вече и

двете му очи са сияйно сребро. Лицето на земното момче бе угрижено, изглеждаше и

по-изпито, и по-решително.

- Искам да разбера едно - обади се Дейв. - Как да те наричаме?

Извънземният отвърна:

- Итън. Как другояче?

- Но ти вече не си той, нали? Той отиде ли си?

- Да.

Едва тогава Оливия вдигна глава и видя очите му - и отново се затвори в

мълчаливата си мъка. Итън изключи фенерчето, за да пести батериите, и се насочи

към мястото си.

- Гърдите ти - каза му Дейв, преди да седне. - Да ги видим!

Вдигна лампата и когато Итън си свали тениската, на фона на насинената до

черно плът, точно над сърцето, изпъкваха сребърните букви

. Надписът

изглеждаше завършен, без други части, които да се оформят изпод кожата.

- Какво означава това? - попита Дейв.

- Моят ранг - отвърна Итън. - Аз съм войник.

- Какво си ти? Като... командос от далечния космос, така ли? - попита

Джеферсън, рискувайки да получи юмрук в зъбите

- Нещо такова - отвърна момчето.

Забеляза, че дъждът е започнал да отслабва, а долови също и ново усещане -

сякаш опънатата в съзнанието му нишка потрепваше предупредително.

- Преследват ни.

- Аха - кимна Дейв. - Мъглявите.

- Така ги наричаш ти. Названието на вида им се основава на неизвестна вам

математическа система. Но... в случая са онези, които наричате горгони.

- Преследват ли ни? - Сърцето на Джеферсън се разтупа като десеттонен

барабан. - Колко са близо?

- Все още са на безопасно разстояние. Военен кораб е. Неговото проследяващо

устройство е фокусирано върху импланта в шията ти, мистър Джерико.

- Мамка му! - избухна Дейв.

Наведе се да сграбчи ризата на Джеферсън, но този път пасторът вдигна ръце, за

да се предпази от наказанието, и изпищя мъчително, понеже нападателят му го

блъсна и удара понесоха двата му счупени пръста. Дейв сграбчи мъжа за брадата.

- Не си ни казал за това, а? Защо? Понеже все още шпионираш за тях ли?

- Той вече не е шпионин - кротко заяви Итън. – Устройството му е имплантирано,

когато са го прибрали навремето. Горгоните са си събирали хора като опитни

зайчета.

- Аха. Знам всичко за онези проклети зайчета.

- По някаква причина - продължи Итън - кралицата на горгоните смята

Джеферсън за много интересен...

Знаеше причината - любопитството към човешката анатомия - и нямаше

желание да рови по-надълбоко в темата.