Робърт МакКамън - Границата

- Точно каквото казах. Вътре в планината има нещо. Ще ни бъде разкрито едва

когато стигнем до там... - миротворецът обърна едно синьо и едно сребърно око към

Джон Дъглас и каза с дълбока печал: - Съжалявам, Джей Ди. Не мога да спра онова,

което предстои да ти се случи.

Докторът кимна. Изтътна толкова силна светкавица, че автобусът завибрира от

басовия й рев. Дъждът продължаваше да барабани по покрива и прозорците. От

другите случаи, които беше наблюдавал, Джей Ди знаеше - и беше наясно, че и

Оливия, и Дейв също са в течение, - че до утре заран вече ще изпитва агонизиращи

болки от промените в костите и измененията в телесната структура. След това

процесът щеше да се ускори, сякаш щом човешката плът е била покорена, болестта

се втурва триумфално да изкриви тялото в извънземно шоу на ужасите. Оставаха му

най- много два- три дни, и то прекарани в нарастващи мъки. Джей Ди си спомни как

следи трансформацията, случваща се с първата жертва в „Пантър Ридж“, чийто баща

я застреля, когато започна да й расте втора глава. Нямаше да понесе подобно нещо.

Време беше да се разходи в дъжда.

- Дявол го взел - каза тихо.

Беше преживял толкова много - те всички бяха минали през какво ли не -

разбира се, и се чувстваше измамен, че точно в края на приключението няма да види

какво е приготвил Уайт Меншън за миротвореца. Можеше да поостане, докато

загуби човешкия си вид, но му се струваше, че трябва да слезе от автобуса и да поеме

в търсене на Дебора, докато още може да върви като човек. Да куца като човек,

поправи се. Каза:

- Искам да сменя беретата си за една от гранатите в торбата.

В момента няма нужда да правиш нищо - обади се Оливия. - Не, Джей Ди. Моля

те. Не точно сега!

- Не, мила моя! - каза й той нежно. - Не съм сигурен, че има подходящ момент за

това. Но... Боже мили... на тръгване отнех нота на трима души в „Пантър Ридж“,

защото не можех да напрани нищо повече за тях. Взех решение от тяхно име... а сега

трябва да го взема за себе си.

- Моля те - повтори Оливия, макар да знаеше, че не са й останали други доводи.

- Исусе Христе! - обади се Хана. - Защо поне не изчакаш дъжда да спре, дърт

глупако?

Джей Ди не можа да не се усмихне и да се засмее задавено. Болката започваше да

прескача между нервите и мускулите му. Спомни си малкото момиченце, вече

неспособно да се изпрани след първия ден, само че той искаше да проследи какво й

се случва на безопасно място, и баща й се съгласи. Бяха я вързали в обезопасената

стая и той си водеше бележки, докато промените напредваха. Което и тогава, и сега

изглеждаше ужасно жесток и средновековен подход, но беше важно да има

представа в какъв ред се случват изкривяванията и пренарежданията на костите и

растежът на нова странна плът.

Усещаше огнени пробождания и пристъпи на остра болка в гърба си, в левия

прасец и в опакото на лявото си бедро. Сивата тъкан се разрастваше и впиваше

надълбоко.

- Позволете ми да си взема граната.

- Ами ако откажем?

- Ще отговоря, че ще си тръгна с все оръжието, но то може да ви потрябва, а

гранатата ще ми свърши чудесна работа. Освен това... - докторът усети нещо да

поддава в него - може би сърцето му, макар че бе строшавано толкова пъти, че

сигурно приличаше на образец от лабораторията на Франкенщайн. Стисна зъби и

изчака секунда, за да се вземе в ръце. Продължи. - Освен това искам да си ида със

спомена за всички вас, и докато помня кой съм аз самият. Не знам кога ще започне

да поддава паметта ми или как ще се изкриви мисленето ми. Не знам и какво

причинява това заболяване на мозъка. Може да се окаже, че когато започнат

същинските промени, болестта премахва всичко, освен животинския нагон за

оцеляване... Така че някой от вас ще трябва да ме убие, както ми се е налагало аз да

убивам другите. Кой ще се наеме да свърши тази особено важна работа?

- Ако кажеш и дума - изръмжа Дейв на Джеферсън, - кълна се в Бога, че ще те

убия и ще изхвърля трупа ти на пътя.

- Нищо не съм казал! Да си ме чул да продумам?

Дейв не му обърна внимание.

- Ще го сторя, когато му дойде времето - каза на Джей Ди. Моментът още не е

дошъл.

- Може би утре ще дойде, а? - лекарят се усмихна тъжно. Предположи, че на

светлината на лампата старото му, кльощаво и износено тяло сигурно вече прилича

на призрак. - След осем сутринта и преди обяд? - Кимна към миротвореца. - Той ще

ви заведе, накъдето сте тръгнали, ако Господ е рекъл. Аз обаче слизам от автобуса ето