Робърт МакКамън - Границата

мисля какво ще ти се случи, ако останеш тук. И... трето, ние сме единствени те

приятели, с които разполагаш в момента. Така че, господинчо Джеферсън Джерико,

телевизионната звезда, аз твърдя, че трябва да правиш каквото Итън каже. Хайде да

налеем гориво в този автобус - и то бързо. Хабиш излишно време. Сега идвай да

вземем оборудването - Дейв се насочи към задната част на автобуса.

- Моля те — каза Оливия, която според Итън още беше замаяна от шока. -

Просто прави каквото той иска, става ли?

Джеферсън се поколеба няколко секунди. Погледна към извънземното и после

сведе пистолета, който сочеше към празното пространство на мястото на Дейв.

- Добре - каза той на Оливия с тон, отчасти отчаян и отчасти лукав. - Понеже ме

помоли любезно! - Намери предпазителя на беретата, вдигна го и пъхна оръжието в

ластика на мръсните си и опикани джинси.

Взеха тубите, маркуча и ръчната помпа и с помощта на щангата Дейв открехна

капачката на цистерната. Докато той източваше дизел в едната от тубите, Джеферсън

нервно наблюдаваше мрака, където се намираха къщите, а Итън стоеше наблизо,

напрегнал сетива в търсене на движение наоколо. Беше сигурен, че ако възникне

нужда, ще успее да защити всички от сиваците - за него по-скоро въпросът беше дали

това физическо тяло ще издържи. Сърцето му биеше равномерно, дробовете

работеха и за момента всичко беше наред, но Итън знаеше, че тялото не е създадено

за постоянни тежки битки, макар че до изстрелването й енергията беше чисто

мисловна, а едва след това, напът към мишената, се превръщаше във физическо

въздействие.

- Забелязваш ли нещо? - попита Джеферсън, докато Дейв продължаваше да

налива гориво.

- Нищо. Спокойно. Ще те осведомя, ако се зададе нещо.

- Спокойно, казва той. Да, бе! - Джеферсън беше извадил пистолета си и се

целеше към къщите. - Как си дошъл дотук без космически кораб? Светлинен лъч ли

яздеше, или какво?

- Горе- долу позна - отвърна Итън. - Съществуват измерения, които не можеш да

възприемеш, и методи за пътуване, които са извън границите на познанията ти.

- Прости ни, задето сме толкова изостанали и глупави.

- Не, нищо подобно. Просто сте още много млада цивилизация. Съсредоточили

сте се върху теми, които съответстват на младостта ви. От вас не може да се очаква да

разберете подобни неща... о, поне още няколкостотин години.

- Ако оцелеем толкова дълго - намекна Джеферсън.

- Да - съгласи се Итън. - Самата истина.

- Джерико, помогни ми да вкараме този дизел в резервоара!- нареди Дейв и

проповедникът остави Итън, за да изпълни нареждането.

Момчето сканира мрака от ляво надясно и обратно. Надушваше гнилата смрад на

сиваците и знаеше, че се намират в онези къщи, но нямаше представа колко са на

брой.

- Дръж стабилно, не разливай! - нареди Дейв на Джеферсън.

Внезапно Итън ги усети - гъделичкане по плътта на момчето и подобие на

електрически разряд по гърба му.

В тъмното долови странно движение. Ниско до земята. Не беше предизвикано от

човешко същество. Успя да различи три силуета, които бързо тичаха към

бензиностанцията. Зърна блясък на влажни очи, лъчът на фенерчето ги освети за

част от секундата... отново твърде ниско до земята.

Сиваците бяха много гладни.

- Те идват - каза Итън и се изправи с лице към нападателите. - Трима са. Не са с

човешки размери обаче.

- Какво представляват? - попита Джеферсън и в бързината да се обърне разля

гориво от контейнера по стената на автобуса.

- Внимавай, дявол го взел! - изруга Дейв.

Сиваците почти ги бяха връхлетели, но избягваха конусовидния лъч на

фенерчето на Итън. Обикаляха, за да опитат атака от друг ъгъл.

- Кучета са - отвърна извънземното. - Били са, по-точно казано.

Джеферсън се опита да извади оръжието си. Дейв нареди:

- Съсредоточи се върху задачата!

Итън проследи дъгата, по която се движеха нападателите им Три кучета,

някогашни нечии любимци. Две бяха по-бързи от третото, което му се стори по-

тежко и по-масивно - може да беше покрито с костена броня. Итън си представи, че в

рамките на две години хората в тези къщи са се превърнали в сиваци, животните са

ги изяли и вероятно е имало и други кучета. С времето сигурно и тези трите щяха да

се нахвърлят едно на друго. Той насочи лъча на фенерчето в посоката, от която

идваха псетата, и те отскочиха като опарени от контакта със светлината. Отново