Робърт МакКамън - Границата

Най-вероятно вече всички бяха мъртви, изхвърлени в космоса или лишени от защита

насред пустошта. Кой ли вариант беше по-милостив? Щеше му се да има възможност

да оправи нещата с Реджина, да я накара да разбере, че от специален човек като него,

така надарен в определени области, не може да се очаква да живее нормален живот и

да се подчинява на нормите на общество от тъпи овце. Не, той трябваше да остави

своя знак и да взима каквото и когато му е нужно - такъв си е по рождение, а кой

може да промени съдбата си?

Но... за Реджина също беше прекалено късно. Каза си, че може би най- подходящ

беше всъщност онзи ден, когато тя за малко да го застреля в тила. В такъв случай

сега нямаше да се намира тук - не и в автобуса насред прииждащата буря, с

проклетата сърбяща брада и извънземното хлапе, хукнало един Господ знае накъде.

Надяваше се Реджина да е умряла бързо. Биваше я, просто не можеше да признае, че

даровете, които са му дадени, трябва да се използват. Надяваше се, че е загинала

намясто при изхвърлянето в безвъздушното пространство, защото по свой начин я

обичаше. Не беше сигурен дали изобщо някога ще се разплаче заради смъртта й, а и

не беше толкова трогнат, че да умува много върху това - в крайна сметка тя, също

като Бърт Раткоф, беше мъртва и на много по-добро място, а той все още бе затънал в

лайна до ушите.

Тук дъги няма, народе, дори след най- силния дъжд. Давайте нататък... няма

нищо за гледане.

Седнал на няколко реда зад Джеферсън Джерико, Итън усети как се унася. Все

едно се превръщаше в зрител на собствения си живот. Знаеше, че говорът му се

променя и че вече нито звучи, нито мисли като земно дете. Всъщност вероятно не се

бе държал така още от самото начало. Сега обаче ситуацията ставаше наистина

странна, понеже той знаеше, че е в ход Голямата промяна, с нищо не можеше да я

отклони и тя беше за добро, но... Голямата промяна беше и негова смъртна присъда -

краят на момчето, което се бе нарекло Итън Гейнс, и когато извънземното -

миротворецът - приключеше с поставената задача, Итън Гейнс щеше да бъде мъртъв.

Под блясъка на светкавиците и тътена на гръмотевиците Итън се постара с все сили

да се съсредоточи върху онзи ден в гимназия „Д’Ивлин“ - трети април, утрото на

първите свръхзвукови тътени, отбелязали пристигането на горгоните, когато той

очакваше да излезе с макета си пред целия клас и да изнесе презентацията си...

Подробностите от случката му се губеха, а напоследък ставаше още по-трудно да ги

различи, изплъзваха му се все по-далеч и по-далеч. Постара се да се вкопчи здраво в

онова утро и в спомена за тъмнокосата майка, която надничаше в стаята му

предишната вечер, но всичко се размиваше. Баща му... дали изобщо имаше спомени

от него? Мъжът, както му се струваше, си беше тръгнал много отдавна. Нямаше

спомени за сбивания или караници и нищо, което да подсказва развод. Оставаше

само усещането, че баща му е напуснал семейството преди много години и майка му

не се е омъжвала повторно. Тя се беше постарала да даде на момчето си най- добрия

живот, на който беше способна. Кой би могъл да иска повече от това?

Заедно с възхода на извънземната мощ онова, което представляваше личността

на момчето, продължаваше да изчезва. Итън напразно се опитваше да се задържи -

чувстваше се така, все едно е много уморен и се мъчи да остане буден след

извънредно тежък ден. Рано или късно сънят щеше да го отнесе в прегръдките си

изцяло и завинаги, без значение колко се стараеше да се бори с него. И борбата не

беше просто безполезна, но и вредна. Миротворецът си имаше задача. За него това

тяло беше просто съд. Миротворецът го беше вдигнал от мъртвите и го крепеше

живо досега, но момчето, което се наричаше Итън Гейнс, беше просто мъничка

песъчинка в космоса. Беше смъртно същество, разбираше го и го приемаше. Не без

тъга обаче - все още беше достатъчно човек, за да я усеща, и знаеше, че ще му липсва

животът, без значение колко тежък бе станал.

Извънземното присъствие в него му носеше странни способности. Не само

успяваше да си представи проследяващото устройство на мъглявите и да усети лъча,

който окото му насочва към него, но знаеше и колко близо или далеч се намират

горгонските и мъглявите армии и кораби. Усещаше и хората, скупчени в малките

градчета, покрай които минаваха, сред планините по пътищата около Междущатска