Робърт МакКамън - Границата

изчислят мястото и времето, където да се опитат да го пленят... но той знаеше, че

няма да чака дълго.

Ами горгоните?

Те също щяха да се появят скоро. И щяха да се опитат да унищожат онова, което

не бяха в състояние да овладеят.

Той нямаше намерение да свърши на масата за дисекция на никоя рептилия или

робот, нито пък това да се случи с хората от тази застрашена планета, които смяташе

за свои приятели.

Аз ще бъда...

- Готов - каза Итън.

Ники го попита какво е имал предвид, а той сви рамене и обясни, че е

размишлявал на глас, а след това й се усмихна, стисна я за ръката и си каза, че няма

да допусне нито мъглявите, нито горгоните да наранят тези същества, които вече са

страдали толкова много. Предстоеше голяма битка... Той долавяше мащабно

раздвижване сред редиците на пришълците, защото те също щяха да са готови.

Автобусът продължи на запад по източната лента, а Междущатска магистрала 70

все по-стръмно се изкачваше към гигантските планини и момчето със сребърното

око осъзна, че е повече извънземен, отколкото човек, и поради това си зададе както

въпроса за предначертания жизнен път, така и какво би казала майка му, ако

можеше да го види сега.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ

Светкавицата падна толкова близо, че изпълни автобуса с ослепителна синя

светлина, а последвалата гръмотевица накара Номер 712 да се разтресе чак до

ръждивите си болтове.

- Чудесна нощ за разходка с кола - коментира с кух глас Джеферсън Джерико.

Не получи отговор. Хана съсредоточено се взираше пред малкото си прозорче

към магистралата отпред, а всички останали бяха потънали в собствените си мисли

или толкова притеснени от усилващата се буря, че бяха изгубили ума и дума.

Джеферсън сви рамене: с нищо не можеше да промени случващото се отвън и

предположи, че тук, под защитата на Итън, е по-добре, отколкото в мола.

Имплантираното между плешките му устройство не го шибаше с агонизиращи

пламъци и поне за момента се чувстваше недосегаем за пипалата на господарката си,

така че какво лошо и някаква си буричка? Но въпреки това... Хана срещаше

проблеми, пълзейки по магистралата с петнайсетина мили в час, понеже тук, на

голяма височина и с всичките назъбени планини наоколо, се бяха натъкнали на

гъста жълта мъгла. Зад мантинелата се криеха стръмни склонове, способни да

погълнат всички земляни, че и звездното хлапе в притурка.

- Хей, Итън! - подвикна назад Джеферсън.

- Да? - Момчето изучаваше мислено проследяващото устройство на мъглявите,

което продължаваше да маркира местоположението му, въпреки че на прага на

космоса около него вече се сражаваха огромни кораби.

- Тази буря естествена ли е? Или е тяхно дело?

- Естествена е - отвърна Итън. - Но оръжията им са прецакали атмосферата. Така

че всички бури са с многократно усилена мощ.

„Усилена мощ“ - помисли си Джеферсън. Едно хлапе не би говорило така.

Обаждаше се извънземният. Откъде беше научил английски? Сигурно с четене на

мислите на хлапето. Извънземно, което може да дойде на тази планета без

космически кораб и да завземе мъртвия труп на едно хлапе... това определено беше

доста странно. Е, не по-странно от Нея, разбира се. Или от Мравешката ферма. Или

от Микроскопски поляни. Не си беше позволявал да мисли много- много за Бърт

Раткоф. Помнеше как той каза: „Извадиха ми органите и сложиха нещо друго в мен“.

Горкото тъпо копеле, каза си Джеферсън. Но Раткоф вероятно не беше и осъзнал

какво го е сполетяло и сега беше избягал от този кошмар, така че... браво на него.

Джеферсън се почеса по брадата. Ръцете му бяха свободни. Преди няколко часа с

Дейв проведоха сериозен разговор, започнал така:

- Добре, трябва да пишкам. Как предпочиташ - директно да се изпусна тук, вътре,

или можем да спрем автобуса за малко?

- Добра идея - отвърна Хана. - И аз трябва да ида. По-добре да спрем, докато има

възможност да се изредим всички.

- И така - беше се обърнал Джеферсън към Дейв, - смяташ ли да срежеш тези

чудеса на ръцете ми, или ще ми го подържиш?

Спряха на отбивка с гледка към гората отдолу и един по един всички огледаха

останките на катастрофиралия военен самолет, проснат сред изгорелите дървета.

Следващата светкавица се стовари абсурдно близо и този път Джеферсън трепна.

Времето се беше побъркало там, горе, в планините. Много се стараеше да не мисли

за Реджина или хората от Мравешката ферма. Не можеше да им помогне с нищо.