Робърт МакКамън - Границата

двете страни на булеварда и някои се бяха срутили на купчини стопени черни

отпадъци. На няколко пъти се наложи Хана да се промъква през тесни процепи

между колите, остъргвайки заедно с боята от автобуса и някои от имената на

войниците.

- Хайде, бебчо, давай, бебчо! - подканваше тя Номер 712, тъй като нямаше избор,

освен да прекара автобуса над опасни ивици от натрошени стъкла и парчета метал.

Не само на нея, но и на всички останали им хрумна, че това пътуване може да се

окаже извънредно кратко, ако спукат няколко гуми.

- Дръжте се, предстои особено гаден участък! - предупреди Хана.

Номер 712 полека се промъкна между изгорял градски автобус и преобърнат

камион за месо „Хорнел“. Закачи се за нещо и се наложи шофьорката да върне назад

и да опита отново да премине. Звукът от съдиран метал накара Джеферсън Джерико

да наведе глава и да стисне здраво очи в напразен опит да избяга от звука. Ники

стисна дланта на Итън в хватка, която според него можеше да счупи ръката на

защитника на „Ягуарите“, и...

24

- Гимназия „Д’Ивлин“ - заяви той внезапно, получил прозрение. - Точно тук, в

Денвър. Там съм ходил на училище!

- Какво? - изуми се Оливия.

- Спомних си - каза Итън. - Класа по естествени науки в гимназията „Д’Ивлин“.

Където се канех да демонстрирам макета си на „Видимият човек“... - Какви ги

приказваше пък сега? Нямаше представа. - Учителят се казваше... - беше му на върха

на езика, но още ме искаше да изплува. - А майка ми се наричаше... - Не, и нейното

име също липсваше. Но все пак имаше... нещо. - От Лейкууд съм. Живях в... номерът

на къщата имаше две осмици. Тя ми... - Момчето се напъваше здраво да се сети, а

стърженето на метал продължаваше сякаш до безкрай и автобусът се тресеше, докато

Хана им проправяше път, - На същата улица имаше парк. Голям, с езеро и него.

Смятам, че се наричаше... „Белмар парк“! - Кимна, когато името се върна в

съзнанието му. - Езерото беше Кунц. Това го помня. Там ходех за риба... - вгледа се в

лицето на Ники и усети завръщането на мъничко количество радост. - Спомням си

едно- друго! — каза, почти разплакан. - Знам откъде съм!

Ужасното стържене на метал в метал секна. Хана изпусна тежка въздишка:

- Преминахме. Дявол го взел, тоя път е гадория! Дейв, виждам знаци за

Междущатска 70 Запад, но всичко е блокирано до уши.

- Предположих, че ще е така. Просто направи всичко по силите си!

Докато Итън се мъчеше да си спомни още подробности от живота, който бе

водил, също така осъзнаваше, че извънземната част от него е нащрек и търси

присъствието на врагове. Като изключително усъвършенстван радар, бдящ на много

мили във всички страни за приближаващи се искрици на умствения екран. Можеше

да си представи устройството на мъглявите: сияйна триъгълна форма, наполовина

колкото автобуса, която бавно се върти около оста си недалеч от края на

атмосферата, а пурпурното му енергийно поле е насочено към него и в мрежата му се

въртят многобройни изчисления. Те вече би трябвало да са пратили отряд по петите

му. Щяха да нанесат удар в удобно за тях време и намясто, където усещат, че имат

най- голямо предимство, но за момента не усещаше наблизо никого от пришълците.

Нито пък се забелязваха горгони, но и те не биха се отказали да го заловят. От полза

беше, че се страхуват от него, и нямаше да се натресат в обсега на оръжието му, без да

пресметнат вероятността за успех. При все това и те идваха - беше само въпрос на

време. И ако се досетеха какво представлява и какво се опитва да постигне...

определено нямаше да се оттеглят тихичко, а щяха да се опитат да го ликвидират с

всички сили, с които разполагаха.

- Рампата е блокирана- обяви Хана след още известно пропъхване и излизане от

тесни места. - Може би ще успеем да се качим от следващата.

- Не можеш да левитираш автобуса догоре, нали? - обърна се Дейв към Итън,

само отчасти на шега.

Момчето обмисли въпроса. Можеше ли? Отговорът пристигна бързо.

- Не, за съжаление. Това не мога да направя. Не съм в състояние да ни

придвижвам с мисли. За това пътуване отговаря Хана.

25

- Благодаря, Спейскид ! - изсумтя тя.

- Добре, нека ти задам един- два въпроса - обади се Джеферсън. - Ако нямаш

против?

Последното се отнасяше за Дейв, който сви рамене по начин, подсказващ на

пастора да продължава, но да внимава как си отваря устата.

- Отиваме при онази планина, която имаш чувството, че трябва да посетим, но