Робърт МакКамън - Границата

Само че в него нещо не спеше, не се нуждаеше от утехата на покоя в този свят на

нещастие и то заговори на Итън с четири слова: „Това е моят свят“.

Около момчето се разгърна неравен сив пейзаж, осеян с камъни и разцепен от

широки пропасти. Небето беше млечнобяло, насичаха го ярки пурпурни светкавици

и през бурната атмосфера едва- едва се виждаше масивна, мъглява планета,

съпроводена от три блещукащи пръстена камъни и прахоляк. Итън предположи, че

стои на планински връх, бурният, сух вятър, който миришеше на алкали, духаше

право в лицето му и пред него се разкриваше гледка към широка долина, в която се

виждаше огромна сребърна пирамидална кула - тънка, но висока няколко хиляди

фута, увенчана с шип, който се въртеше бавно и безмълвно. Итън имаше чувството,

че това е наблюдателница - нещо като фар, който не изпраща светлинни лъчи, а

енергия и съобщения, които са далеч отвъд неговото понятие. Освен това бе пътна

станция, също така и приемаше новини, но той нямаше представа защо смята, че

служи за връзка между светове или измерения - просто беше сигурен, че и на други

планети има постройки от същия вид. Беше самотно място. Поразиха го уединението

и изолацията и осъзна, че пазителят на кулата е древно същество, избрано или

избрало само да се откаже от съвсем различен живот заради изпълнението на дълга

си. Това беше двуостър меч - честта на войника на този пост и доживотната

отговорност. Времето тук не течеше като земното, нито животът бе управляван по

земните закони. Итън не беше сигурен дали съществото, което го приютява и което

приютява той, е способно да притежава физическа форма. По-скоро беше конструкт

от чиста енергия и разум и макар че тази част от произхода и естеството му не му бе

позволено да узнае, Итън беше сигурен, че то притежава две качества, с които се

сродява с човешкия род: усещане, което би могло да се назове състрадание, и чувство

за справедливост. Това явно бяха движещите му сили заедно с неутолимо

любопитство за механизмите на вселената, понеже по мъдрата воля на по-висша

сила дори на него не му бе позволено изцяло да ги опознае.

Шипът се въртеше. Вятърът виеше и пурпурните светкавици разчертаваха

млечното небе, но образът избледняваше.

Когато видението на чуждия свят изчезна напълно, човешката част от Итън

потъна по-дълбоко в лишен от сънища сън, но извънземното същество в него остана

безмълвно и неуморно будно, защото това бе единственият начин на живот, който

познаваше.

ЧЕТИРИ

НА ЗАПАД

ДВАДЕСЕТ И ТРИ

- Наистина ли е необходимо? - попита Джеферсън Джерико, когато Дейв

Маккейн пристегна черните пластмасови белезници на китките му, на практика

връзвайки ръцете му една към друга. Дейв не отговори. Той бутна Джеферсън по

стъпалата на автобуса и си пожела копелето да падне и да си строши човката.

Зад волана седеше Хана Граймс. Беше преценила, че отвеждането на този

автобус до крайната им цел в Юта може и да се окаже последното нещо в живота й,

но в календарчето й липсваха други видимо важни мероприятия и Дейв я беше

убедил, че пътуването им наистина ще се окаже значимо. Така че тя се беше

включила в експедицията, за добро или за лошо - прецени, че Дейв тъй или иначе ще

вземе да изкара автобуса от пътя още при първия по-остър завой.

Бледата светлина на дъждовното утро бе започнала да се прокрадва на

хоризонта. Джей Ди и Оливия вече се бяха качили, а сега чакаха Итън и Ники. Майор

Флеминг им беше върнал оръжията, беше ги снабдил с консерви и туби с вода и ги

беше осведомил, че желае да им даде повече или поне да прати да ги съпровождат

няколко войници с единия бронетранспортьор, но не можеше да изостави хората тук.

Реши да напълни резервоара на автобуса от собствения си намаляващ запас.

Твърдеше, че не може да стори нищо повече, освен да им даде по-дълъг маркуч, с

който да могат да си източват гориво по пътя, но беше свалил един фар от

собствените си камиони и беше завършил ремонтите и подобренията по автобуса.

Работният отряд се беше трудил цяла нощ под светлината на захранваните от

генератора прожектори. Бяха заменили пукнатото предно стъкло с парче метал, в

което имаше монтирано правоъгълно стъкло, за да вижда шофьорът пътя. Върху

избития от сивачето прозорец беше залепено с изолирбанд парче пластмаса. По

другите стъкла след голямата стрелба имаше дупки от куршуми, но и за тях нямаше