Робърт МакКамън - Границата

се, че единствено аз забелязвам всичко това.

- Аз поне не го видях - уточни Ники. - Бях съвсем близо, но не видях нищо.

Итън предположи, че може да става дума и за явления отвъд ограниченията на

човешкото зрение. Може би имаше нещо общо с промените в окото му и видимият за

него спектър също да се променя. Каза:

- А онзи тип, дето се запали и започна да мята огън? Ако не го беше сторил... не

съм сигурен, че щях да успея да се справя с всичките паяци. Казвал се Раткоф. Току-

що го узнах. Беше човек - поне в голяма степен - но горгоните го бяха докопали и го

направили такъв... - той отпи глътка вода и остави настрани чашата. Втренчи се в

здравото око на Ники. Попита тихо. - Защо не се страхуваш от мен? Честно... - каза

си, че окото й е с цвят на шоколадово брауни и му се прияде нещо сладко. - Всички

други се боят, като изключим приятелите ми. Защо не и ти?

„Понеже съм твоя приятелка“ - помисли си Ники.

Но Итън не отговори, преди тя да го изрече на глас:

- Понеже съм твоя приятелка.

„Такава съм, нали?“

- Разбира се, че си - съгласи се той още преди Ники да произнесе мисълта си. -

Просто... нали разбираш... начинът, по който се променям... прекрачва границата на

шантавото. А сега с това око...

Знаеше какво се кани да каже Ники, думите лежаха на повърхността на

съзнанието й и той се насили да се съсредоточи върху лицето и устата й, защото не

беше правилно да се намира вътре в главата й, но не можеше да се спре, беше твърде

лесно, толкова естествено му идваше...

- Искаш ли да видиш моето? - попита тя тихичко.

Итън знаеше, че тя го желае, затова отговори:

- Да.

Момичето си пое дълбоко дъх, за да събере смелост, и след това започна да вдига

превръзката на окото си, спря и изкриви устни в насмешлива усмивка, но в здравото

й око блестеше ужасяваща тъга и тя помисли...

- Сигурен съм! - увери я Итън.

- Не е хубава гледка - каза Ники.

Той сви рамене.

- Да не би моето да е хубаво? Когато отидох в тоалетната и погледнах в

огледалото, направо се стреснах. Хей, та аз дори не знам как успявам да виждам с

това око!

Тя почти се засмя, като си го представи безпомощен, но смехът не й идваше

лесно. Все още беше замаяна от случилото се в мола и от атаката на сиваците, и от

смъртта на Гари Рууса снощи, и понякога си казваше, че й трябва повече коравина, за

да се справи с всички ужасии на днешния живот и с всичките лоши и тъжни спомени,

и със смъртта на всички хора, които бе познавала, и вече не бяха сред живите. Но

какво ли се случва, когато си целият корав камък, изгубиш всичките си чувства и не

можеш да откриеш обратния път от онова тъмно и празно място?

Ники искаше Итън да види какво скрива превръзката, понеже имаше нужда от

връзка с някого. Нуждаеше се от човек, който да сподели болката, през която минава

тя самата... Не че беше по-лоша от онова, което изпитваха повечето хора... но се

нуждаеше момчето да я забележи - ако ще и като начин да спре каменната обвивка,

която обхващаше все по-голяма и по-голяма част от нея, докато накрая не я

превърне просто в лишена от разум и душа отломка, захвърлена на тази изгорена и

съсипана Земя. Имаше нужда от човешкия контакт на това момче, което вече не

беше истински човек... или може би беше повече човек от мнозина, защото имаше

цел и намерения, а тя също имаше нужда от такива.

- Давай - подкани я Итън.

Ники вдигна превръзката и му показа сгърчената очна орбита, откъдето д-р

Дъгас бе отстранил съсипаното око, преди да развие инфекция. Белегът започваше

точно под орбитата и продължаваше нагоре кажи- речи до веждата.

- Улучило ме е парче стъкло, така каза докторът. Не го помня. Помня само

пожара и как избухват къщите по „Уествю авеню“. Беше нощ и се водеше въздушна

престрелка. Бях нарязана доста зле и на други места - например по лицето - но

повечето белези са скрити под дрехите ми. Част от косата ми била изгоряла, както ми

казаха, но тя порасна отново. Предполагам, че съм изкарала късмет, нали? Да не съм

изгорена цялата.

- Аха - съгласи се Итън.

Ники пусна отново превръзката на мястото й. Малката звезда от камъчета

заблестя.

- В самото начало в комплекса идваха хора с наистина лоши изгаряния. Не

оцеляваха много дълго. Дойде семейство с две малки момченца близначета - и двете

бяха много зле обгорени по ръцете и краката. Едното умря за ден, а другото почти

точно дванадесет часа по-късно. Чух Оливия и д-р Дъглас да го обсъждат. Стана така,