Робърт МакКамън - Границата

Но поне днес той беше жив и засега не се канеха да го затварят или екзекутират.

Можеше да се окаже полезен за момчето. От тази мисъл леко му призляваше, но

за момента Джеферсън го сметна за нещо като победа. И засега това беше най-

добрият джакпот, на който един играч на едро може да се надява.

ДВАДЕСЕТ И ДВЕ

Итън беше подготвен за онова, което го очакваше в мола. Момче със сребърно

око, което може да взривява паяци и войници на мъглявите със силата на мисловно

оръжие, със сигурност щеше да открие, че хората странят от него, все едно разнася

чума. Щеше да всява ужас и кой би могъл да вини нещастниците? Той самият щеше

да е ужасен от себе си, ако не се намираше в собствената си кожа.

Дейв отиде да намери Хана Граймс и взе Джеферсън Джерико със себе си. Итън,

Оливия и Джей Ди се отправиха към столовата да потърсят нещо за ядене. Това

накара вече намиращите се там хора да си тръгнат набързо, включително и няколко

нервни войници. Останали сами в столовата, тримата оцелели от „Пантър Ридж“ се

обслужиха с по купа рядка зеленчукова супа от голям метален казан, сипаха си по

чаша вода от пластмасовите кани и след това седнаха на една от яркооранжевите

маси.

Не бяха прекарали дълго време там, когато Оливия махна надясно и отбеляза:

- Имаме си компания.

Итън видя, че към тях се приближава Ники. Поне тя като че ли вече не се боеше

от него. Дойде до масата. Известно време се взира с истинска почуда в сребърното

око, което нямаше зеница, и после попита:

- Боли ли те?

- Не. Не е по-различно от другото.

- Това е... бая шантаво! - каза тя и се засмя тихичко. Опита се да потисне смеха си,

като лепна длан върху устата си, но закъсня. - Така, де... доста яко изглежда. Не ти ли

придава... де да знам... рентгеново зрение или некво друго?

- Не съм забелязал за момента.

„Дали тя се притеснява, че мога да надникна под дрехите й?“ - зачуди се Итън, но

нямаше намерение да нарушава личното й пространство, като ровичка в мозъка й.

- Вземи си нещо за ядене, сядай и се присъедини към нас предложи Джей Ди и

кимна към четвъртия стол. - Май и бездруго сме изплашили всички останали.

- Благодаря - каза му Ники. - Но просто искам да поговоря с Итън няколко

минути.

- С което ни подсказваш и ние да изчезнем, така ли? - попита Джей Ди, поднесъл

лъжица почти до устата си.

- Не, сър - отвърна Итън. - Ще се преместим на друга маса.

Той си взе купичката със супа и чашата с вода и последва Ники от другата страна

на столовата, понеже - макар да не искаше да наднича в ума й - знаеше, че има нещо,

за което тя ще иска да поговори с него насаме. Когато се настаниха един срещу друг,

Ники запрехвърля поглед от едното му око към другото, сякаш не беше сигурна към

кое от двете да се обърне.

- Виждам добре и с двете - обясни й Итън. - Едното просто... както каза, то е

шантаво.

- Как стана това? Усети ли го да се случва?

- Не, нищо не усетих... - Просто допълнително доказателство, каза си, за

промяната, през която преминаваше. Каквито и извънземни сили да действаха чрез

него, те се проявяваха все по-силно и по-силно. - Не усетих нищо. Прекалено бях

зает.

- Уха! - възкликна Ники. Отметна кичур руса коса от челото си. - Онова там вярно

беше... направо изумително! Но... имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

Въпросът щеше да бъде „Какво е усещането“, но Итън кимна и остави момичето

въпреки всичко да го зададе.

- Ами чувствам го... все едно просто трябва да се съсредоточа върху нещо и мога

да го сторя. Става все по-лесно, но не бих казал, че е просто. Само трябва да

поискам... по начин, който не мога да обясня. Да е... като на живот и смърт. Нали

разбираш?

- Така мисля.

- Нека и аз те питам нещо. Когато убих онези паякоподобни твари и мъглявите

войници, видя ли нещо да излиза от мен? Да се изстрелва от ръката ми например.

Тази, която беше прицелена в тварите. Видя ли нещо?

- Не, нищо нямаше.

- Аз го виждах като светкавици или... не знам... огнени куршуми, ето така бих ги

описал, предполагам. Бяха хиляди. Когато имах нужда, просто излетяха от мен. И

във въздуха също наблюдавам интересно явление. Изглежда между мен и онова, в

което се прицелвам, се получават завихряния. Все едно цялото ми тяло е пистолет

или енергийно оръжие... и всичко идва оттук! - Той показа на Ники дясната си длан,

която изглеждаше съвсем обикновена - ръка на кое да е тийнейджърче. - Струва ми