Робърт МакКамън - Границата

все едно... когато единият близнак умре, другият вече не иска да живее. Майката и

бащата също не оцеляха особено дълго. Много хора се самоубиха. Аз също почти

успях, но Оливия ме спря. Два пъти.

- Радвам се, че го е сторила - каза Итън.

- Хм - изсумтя Ники и с това възклицание му подсказа, че не е сигурна дали

самата тя се радва, или не. - Оливия ми донесе тези скъпоценни камъчета за

превръзката. Знаеш ли от кого бяха? От майката на онези близначета. Тя откъде ги е

взела, нямам представа. Сигурно от „Долар Дженерал“. Просто е взела пакет с нещо,

което е сметнала за красиво. Хората правят щури работи, когато се налага да се

вкопчат в нещо, така мисля.

Итън кимна. Истина си беше и имаше ли какво повече да се добави? Знаеше от

какво се нуждае Ники - от слушател, така че я изчака да продължи, без да разчита

сцените от историята й, преди тя да успее да ги разкаже.

- Сестра ми се казваше Нина - добави Ники. - Беше по-голяма с една година. Уха,

само как можеше да язди! Е, и двете яздехме... но тя беше много по-добра от мен.

Беше първокурсничка в гимназията. Канеше се да ходи в Колорадския щатски

университет и да се забавлява до припадък, така твърдеше. Но всъщност искаше да

стане ветеринарка и да работи с коне. Може би щеше да успее - беше добра в

математиката, химията и тъй нататък. Двойкаджийката вкъщи бях аз, понеже

специализирах забавления... - Ники за момент се взря в пространството и Итън я

остави да се зарее.

- Понякога - продължи момичето - виждам сестра си насън. Винаги е хубава,

усмихната и щастлива... а не цялата изгорена и ранена и казва: „Ники- тик, ще се

измъкнеш от тази каша! Ти не си от хората, които се отказват, така че разкажи на

Оливия за онези сънотворни, които намери, след като починаха мистър и мисис

Естевес. И й кажи за ножа с назъбеното острие, дето е в най- долното чекмедже в

скрина ти, под червеното одеяло“. А аз отговарям: „Спри да ме командваш, винаги си

обичала да го правиш, и кой те е направил моя шефка?“. Само че тя просто се

усмихва с широка шефска усмивка и отговаря: „Я се стегни, ти си последната от

семейството ни... Семейство Стануик от „Уествю авеню“ №1733. И татко винаги е

казвал, че не отглежда слабаци“. Така че, казва тя, намери своя път. А аз дори не

знаех какво има предвид. До днес...

Итън запази мълчание - не си позволи да надникне в мислите й, но беше добил

представа за какво му говори Ники.

- Ако човек няма надежда - продължи тя, - тогава умира. Първо отвътре. А ако не

намери начин, свършен е... - шоколадово кафявото й око се спря върху него. - Не

искам да остана тук и да чакам смъртта, Итън. Ако ще умирам, искам да се случи,

докато се опитвам да намеря пътя си. Знам, че трябва да се добереш до тази планина

в Юта. Знам, че е важно! - тя се поспря, може би подготвяйки се той да й откаже

правото да тръгне по този път.- Ще ми позволиш ли да дойда с вас?

Той не се поколеба. Отвърна:

- Искам да дойдеш с нас.

- Така ли? Наистина? - възкликна трескаво Ники. - Знам, че не е безопасно, но...

- Никъде не е безопасно - напомни й Итън. - Докато войната продължава, на

света няма безопасно място.

Тя кимна.

- Знаеш ли какво има при онзи връх?

- Не. И не смятам, че ще узная, преди да се доберем дотам и то да ни се разкрие.

Да ни се разкрие ? Итън осъзна, че и мисленето му се променя, също и начинът на

говорене... Сега нито мислите, нито говорът му принадлежаха на човешкото момче...

Звучеше различно и извънземното в него надделяваше все повече и повече.

- Може да стана наистина различен, и то скоро - каза на Ники и й се усмихна

лекичко. - Не че вече не съм. Но не след дълго ще спра да бъда Итън Гейнс. Тази част

от мен може да изчезне или да потъне в сън... Не съм сигурен. Но не желая да седиш

тук и да чакаш смъртта. Сестра ти е права. Трябва да намерим своя път, така че...

радвам се, че искаш да дойдеш с нас! - той махна към изоставения казан със супата. -

По-добре си вземи нещо за ядене, докато има какво.

- Ще хапна, благодаря.

Итън беше уморен и имаше нужда от място за почивка. Битката с паякоформите

и мъглявите войници го беше изтощила. Сега в него винаги имаше една част нащрек

и той й се доверяваше да го осведоми, ако горгоните или мъглявите се появят

наблизо. За момента не ги усещаше като заплаха. В крайна сметка занесе спалния си

чувал в празния склад на „Бруукстоун“, опъна се на пода и заспа за броени минути.