Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

Бристоу сякаш дойде на себе си. Погледна скъпия си часовник и ахна.

– Господи, нямах представа, че съм стоял тук толкова дълго. Какво... какво ще стане сега? – попита той малко объркан. – Ще прочетеш ли бележките ми?

– Да, разбира се – увери го Страйк. – Ще ти се обадя до два дни, след като свърша малко предварителна работа. Вероятно тогава ще имам далеч повече въпроси.

– Добре – рече Бристоу и се надигна замаян. – Ето, вземи визитката ми. Как искаш да ти платя?

– Едномесечна такса в предплата би било чудесно – отвърна Страйк. Като стъпка плахите пориви на срам и си припомни, че Бристоу сам беше предложил двоен хонорар, той назова скандално висока сума и за негово огромно удоволствие Бристоу не мигна, нито попита приема ли кредитни карти, нито дори обеща да донесе парите по-късно, а извади истинска чекова книжка и писалка.

– Добре би било една четвърт да са в брой – добави Страйк, решил да експлоатира късмета си докрай.

За втори път тази сутрин беше слисан, когато Бристоу отвърна:

– И аз щях да го предложа, но не знаех дали за теб е удобно. – И отброи една купчина банкноти от по петдесет лири в допълнение към чека.

Показаха се навън в мига, когато Робин се канеше да влезе с нова чаша кафе за Страйк. Приятелката на Бристоу се изправи при отварянето на вратата и сгъна вестника с вид на човек, който е чакал прекалено дълго. Беше висока почти колкото Бристоу, кокалеста, с кисело изражение и големи като на мъж ръце.

– Значи все пак се съгласихте, а? – попита тя Страйк, който остана с впечатление, че според нея се е възползвал от богатото ѝ гадже. Нищо чудно да беше права.

– Да, Джон ме нае – отвърна.

– Аха, ясно – изтърси нелюбезно тя. – Предполагам, че си доволен, Джон.

Адвокатът ѝ се усмихна, а тя въздъхна и потупа ръката му с жест на толерантна, но поизгубила търпение към детето си майка. Джон Бристоу вдигна ръка за поздрав и последва приятелката си навън, а тропотът на стъпките им по металното стълбище постепенно заглъхна.

5

Страйк се обърна към Робин, която отново беше седнала зад компютъра. Кафето му бе поставено до усърдно подредените купчинки с пощата върху бюрото.

– Благодаря ти – каза той, като отпи. – И за бележката също. Защо работиш по заместване?

– Какво имате предвид? – попита тя подозрително.

– Пишеш грамотно и с правилна пунктуация. Бързо схващаш. Проявяваш инициатива... Всъщност откъде се взеха чашите и подносът? Кафето и бисквитите?

– Взех ги назаем от господин Крауди. Обещах да му ги върнем до обед.

– Господин кой?

– Господин Крауди, съседът долу. Графичният дизайнер.

– И той ти ги даде ей така?

– Да – отвърна тя и добави за оправдание: – След като предложихте кафе на клиента, трябваше да му го поднесем.

Използването на множествено число бе като леко потупване по рамото на самочувствието му.

– Такава ефикасност надминава всичко, предлагано ми от „Временни кадри“ досега, от мен да го знаеш. Прощавай, че все те наричах Сандра, така се казваше последното момиче. Как е истинското ти име?

– Робин.

– Робин – повтори той. – Лесно ще е за помнене2.

2 Английската дума „robin” означава червеношийка, птица, характерна с оранжево-червените си гърди. Асоциацията тук е с американския филм „Батман и Робин“. – Б. пр.

Мина му през ума да направи шеговита връзка с Батман и надеждния му партньор, но нескопосаната смешка замря на устните му, когато лицето ѝ силно порозовя. Със закъснение осъзна, че невинните му думи можеха да бъдат изтълкувани като твърде неуместни. Робин отново завъртя стола си към монитора на компютъра и сега Страйк виждаше само ръба на пламналата ѝ буза. В един смразяващ миг на общо сконфузване стаята сякаш се смали до размерите на телефонна кабина.

– Ще изляза за малко – каза Страйк, остави недокоснатото си кафе, с рачешка походка заотстъпва към вратата и откачи палтото си, висящо до нея. – Ако някой се обади...

– Господин Страйк... Преди да тръгнете, мисля, че трябва да видите това.

Все още зачервена, Робин взе от купчината с отворени писма до компютъра яркорозов лист за писма и плик в същата цветова гама, които бе поставила в прозрачен джоб. Когато ги вдигна насреща му, Страйк забеляза годежния ѝ пръстен.

– Това е смъртна заплаха – съобщи тя.

– А, да – рече небрежно Страйк. – Не го мисли. Идват такива поне веднъж седмично.

– Но...

– Праща ги недоволен бивш клиент. Малко е нередовен. Смята, че ме отклонява от следата, като използва такава хартия.