Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

Междувременно Страйк и Бристоу стояха лице в лице във вът­решния кабинет, единият бесен, другият търсещ начин да обърне позицията си на сто и осемдесет градуса, без да жертва достойнството си.

– Само едно искам, Страйк – заяви Бристоу с пресипнал глас и силно зачервено слабо лице. – И то е правосъдие.

Все едно бе ударил божествен камертон; думата отекна в занемарения офис и събуди беззвучна, но вибрираща струна в гърдите на Страйк. Бристоу неволно беше докоснал мястото на дълбоко пазената у Страйк пътеводна светлинка, когато всичко останало бе разбито на пух и прах. Вярно, отчаяно се нуждаеше от пари, но Бристоу му бе дал друга, по-възвишена причина да обърне гръб на скрупулите си.

– Добре. Разбирам. Искрено го казвам, Джон, разбирам те. Седни отново. Ако все още искаш помощта ми, готов съм да ти я предоставя.

Бристоу го стрелна с пламтящ поглед. В кабинета бе настанала пълна тишина, нарушавана само от далечните гласове на работниците долу.

– Искаш ли твоята... съпруга ти е, така ли... да влезе?

– Не – отвърна Бристоу, все още напрегнат и с ръка на бравата. – Алисън не одобрява, че се заемам с това. Всъщност не разбирам защо настоя да ме придружи. Вероятно се е надявала, че ще ми откажеш.

– Седни, моля те. Нека го обсъдим както трябва.

Бристоу се поколеба, после отново се върна на стола.

Неспособен да се съпротивлява повече, Страйк си взе шоколадова бисквита и я натика цялата в устата си; извади неизползван бележник от чекмеджето на бюрото си, отвори го, затърси писалка и успя да преглътне бисквитата за времето, докато Бристоу се настаняваше на мястото си.

– Може ли да го взема? – предложи той, като посочи към плика, който Бристоу все още стискаше.

Адвокатът му го подаде, сякаш все още се колебаеше дали може да го повери на Страйк. Страйк, който не искаше да преглежда съдържанието му пред Бристоу, го остави настрани и го потупа леко, което трябваше да покаже, че той вече е ценен компонент от разследването, после приготви писалката си.

– Джон, ако ми преразкажеш накратко събитията от деня, в който почина сестра ти, ще ми е от голяма полза.

Методичен и щателен по природа, Страйк бе обучен да води разследването съвестно и взискателно. Първо да даде възможност на свидетеля да разкаже историята по своему – непрекъсваният поток на повествованието често разкриваше подробности и очевидни несъответствия, които впоследствие се оказваха безценни доказателствени факти. След като бъдеха обрани плодовете на първоначалните впечатления и спомени, настъпваше моментът данните да се подредят в строг и прецизен ред: хора, места, собственост...

– О! – промълви Бристоу, несигурен откъде да подхване след бурния си изблик. – Ами не знам точно... да видим...

– Кога я видя за последен път? – подсказа му Страйк.

– Ами трябва да беше... да, сутринта, преди да умре. Ние... всъщност се поскарахме, но слава богу после се помирихме.

– По кое време беше това?

– Рано. Преди девет, бях тръгнал към службата. Може би в девет без петнайсет.

– За какво се скарахте?

– За приятеля ѝ, Еван Дъфийлд. Тъкмо се бяха събрали отново. Бяхме обсъдили преди това окончателното ѝ скъсване с него на семеен съвет, почувствахме огромно задоволство. Той беше ужасна личност, наркоман и заклет егоманиак, възможно най-лошото влияние върху Лула. Може и да ѝ се налагах малко със съветите си... сега го разбирам. Бях единайсет години по-голям от Лула. Чувс­твах се задължен да я закрилям. Нищо чудно на моменти да съм бил донякъде властен. Тя все ми казваше, че не разбирам.

– Че не разбираш какво?

– Ами... въобще нищо. Имаше си много проблеми. Заради това, че е осиновена, че е чернокожа в семейство на бели. Все казваше, че на мен ми е лесно... Не знам. Може би е била права. – Той замига бързо зад очилата си. – Скандалът всъщност беше продължение на друг, който подхванахме по телефона предишната вечер. Не можех да повярвам, че е толкова глупава, та да се върне при Дъфийлд. Такова облекчение изпитахме всички, когато се разделиха. Все пак при нейните проблеми с наркотиците да се хване с наркоман... – Пое дълбоко дъх. – Тя не искаше и да чуе. Такава си беше. Ужасно ми се ядоса. Дори наредила на охраната в жилищната сграда да не ме пуска отвъд преддверието на следващата сутрин, но... Уилсън тъй или иначе махна с ръка и ме остави да вляза.

„Какво унижение, помисли си Страйк, да трябва да разчиташ на съжалението на портиера.“

– Не бих се качил – продължи с нещастна нотка в гласа и с отново избили червени петна по врата Бристоу, – но у мен беше договорът със Соме, който трябваше да ѝ върна. Беше ме помолила да го прегледам, а трябваше да го подпише... За такива неща можеше да бъде много безкомпромисна. Така или иначе не беше особено доволна, че са ме пуснали горе, и отново се скарахме, но ядът ни бързо премина. Тя се успокои. Тогава ѝ казах, че мама много би се радвала на посещение. Току-що бе излязла от болница, след като ѝ направиха хистеректомия. Лула каза, че може да намине да я види по-късно у дома ѝ, но не е сигурна, имала да върши разни неща. – Бристоу вдиша дълбоко, дясното му коляно отново заподскача, а ръцете му с изпъкнали кокалчета подзеха свое собствено нямо шоу. – Не искам да оставаш с лошо впечатление за нея. Хората я мислеха за себична, но тя беше просто най-младата в семейството и доста разглезена, да не говорим, че имаше и заболяване, при което естествено бе център на внимание. После пък се впусна в един невероятен живот, в който всичко се въртеше около нея – вещи и хора – и навред бе преследвана от папараци. Не беше нормално съществуване.