– Не е ли редно да ги покажете в полицията?
– Та да им дам повод да се посмеят ли?
– Няма нищо смешно, това е заплаха за живота ви! – възрази тя и Страйк осъзна защо бе поставила писмото и плика в джоб. Почувства се леко трогнат.
– Сложи го в архива при другите – нареди той и ѝ посочи кантонерката в ъгъла. – Ако е щял да ме убива, вече да го е сторил. Ще откриеш там някъде същите такива писма, пращани в продължение на шест месеца. Ще си спокойна ли да пазиш фронта тук за малко, докато ме няма?
– Ще се справя – отвърна тя и той се развесели от киселата нотка в гласа ѝ и очевидното ѝ разочарование, че никой няма да снеме отпечатъци от смъртната заплаха, поднесена с котенца.
– Ако ти потрябвам, номерът на мобилния ми е на визитките в най-горното чекмедже.
– Добре – отговори тя, без да погледне нито чекмеджето, нито него.
– Ако желаеш да излезеш за обяд, направи го. Някъде из бюрото има резервен ключ.
– Хубаво.
– Е, до скоро тогава.
Той спря отвън до самата стъклена врата, на прага на тясната тоалетна. Напрежението в стомаха му вече ставаше болезнено, но реши, че нейната компетентност и загриженост за безопасността му заслужават известен такт от негова страна. Решил да изчака, докато отиде в пъба, Страйк заслиза по стълбите.
На улицата запали цигара, сви вляво, отмина затвореното „12 Бар Кафе“ и пое по тесния тротоар на Денмарк Плейс покрай витрината с многоцветни китари и стените, запълнени със залепени обяви, далеч от безпощадния шум на пневматичната бормашина. Заобиколи внимателно строителните отпадъци пред Сентър Пойнт, мина покрай гигантската златна статуя на Фреди Мъркюри над входа на театър „Доминиън“ – с наведена глава и вдигнат във въздуха юмрук, подобен на някакъв езически бог на хаоса.
Пищната викторианска фасада на пъба „Тотнъм“ се издигаше над бъркотията на строителните работи и Страйк, усещайки с удоволствие голямата пачка пари в джоба си, влезе през вратите му в спокойната викторианска атмосфера на излъскани до блясък тъмно дърво и месингови елементи. С преградите си от матирано стъкло, с остарялата кожена тапицерия, с огледалата зад бара с украса от позлата, херувими и рогове на изобилието заведението представляваше подреден свят, от който лъхаше самочувствие и който бе в приятен контраст с разбитата улица. Страйк поръча пинта „Дум бар“ и я отнесе в дъното на почти празния пъб, където постави чашата си на висока кръгла маса под ярко изрисувания стъклен купол на тавана, след което се отправи към мъжката тоалетна, силно воняща на урина.
Десет минути по-късно, усетил се чувствително по-комфортно, Страйк беше опразнил една трета от чашата си, което засили ефекта на анестезия, предизвикан от изтощението му. Корнуолската бира имаше вкус на дом, на покой и на отдавна изчезнала сигурност. Точно срещу него висеше голяма и размазана картина на викторианска девойка, танцуваща с рози в ръцете си. Наблюдаваше го едновременно игриво и свенливо през дъжда от венчелистчета; с огромната си гръд, драпирана в бяло, тя беше толкова различна от реална жена, колкото масата, върху която стоеше бирата му, или примерно колкото мъжа с конска опашка, обслужващ бара.
В този момент мислите на Страйк отново се отправиха към Шарлот, която бе несъмнено реална; красива, опасна като притисната натясно лисица, умна, понякога забавна и според определението на най-стария приятел на Страйк „луда за връзване“. Наистина ли този път бе дошъл краят? Обвит от умората като в пашкул, Страйк си припомни сцени от миналата нощ и сутринта. Тя най-сетне бе сторила нещо, което той не можеше да прости, и болката без всяко съмнение щеше да е убийствена, когато анестезията изгубеше действието си. Ала междувременно трябваше да се обмислят някои практически въпроси. Апартаментът, в който живееха, беше на Шарлот – стилен и скъп мезонет на Холанд Парк Авеню, – което означаваше, че считано от два часа тази нощ, той е доброволен бездомник.
(„Блуи, нанеси се при мен. За бога, знаеш, че така е най-разумно. Ще спестиш пари, докато бизнесът ти стъпи на крака, а и аз ще се грижа за теб. Не бива да си сам, докато оздравяваш. Хайде, Блуи, не бъди глупав...“)
Никой никога вече нямаше да го нарича Блуи. Блуи беше мъртъв.
За пръв път в дългата им и бурна връзка той беше този, който си тръгна. Три пъти преди това Шарлот беше слагала край. Помежду им имаше негласно разбиране, че ако той някога си тръгне, ако реши, че му е дошло до гуша, раздялата им ще има съвършено различен характер от разделите по нейна инициатива, които, колкото и болезнени и неприятни да бяха, никой от тях двамата не бе усещал като окончателни.
Читать дальше