Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

Шарлот нямаше да миряса, докато не го нарани възможно най-тежко, за да му го върне. Сцената от тази сутрин, когато го бе настигнала в офиса му, несъмнено беше само прелюдия към предстоящото да се разиграва в идните месеци или дори години. Той не познаваше друг човек с такава жажда за мъст.

Страйк докуцука до бара, взе си втора бира и се върна на масата, за да потъне отново в мрачен размисъл. Напускането на Шарлот го бе довело до ръба на пропаст. Беше толкова задлъжнял, че единствено Джон Бристоу го делеше от живота в спален чувал пред някой вход. Всъщност ако Гилеспи поискаше пълно изплащане на заема, с който бе направена началната вноска за офиса, на Страйк не му оставаше друга възможност, освен да спи на улицата.

(„Обаждам се само да проверя как вървят нещата, господин Страйк, защото плащането за този месец още не е дошло... Дали можем да го очакваме през следващите няколко дни?“)

И накрая (след като бе тръгнал да мисли за неприятните неща в живота си, защо да не им направи цялостен преглед?) наскоро теглото му се бе повишило с цели десет килограма и освен че се чувстваше дебел и не във форма, това създаваше излишно напрежение върху протезата на крака му от коляното надолу, която сега бе опрял върху месинговата пречка на масата. Страйк бе започнал да накуцва просто защото допълнителното натоварване предизвикваше протъркване. Дългото вървене през Лондон в малките часове с мешка през рамо не беше помогнало. Със съзнанието, че го чака сиромашия, беше твърдо решен да стигне по най-евтиния начин.

Върна се на бара за трета бира. Когато отново беше на масата си под купола, извади мобилния си телефон и се обади на приятел от Централното управление на полицията, дружбата с когото, макар и само няколкогодишна, бе изкована при изключителни обстоятелства.

Също както само Шарлот го наричаше Блуи, така и детектив инспектор Ричард Анстис бе единственият човек, който се обръщаше към Страйк с Мистичния Боб, и тъкмо това име той извика гръмогласно сега, щом чу гласа на приятеля си.

– Ще ти искам услуга – съобщи Страйк на Анстис.

– Само кажи.

– Кой беше поел разследването за Лула Ландри?

Докато издирваше номерата на полицаите, натоварени със случая, Анстис разпита Страйк за бизнеса, десния крак и годеницата му. Страйк излъга и по трите пункта.

– Радвам се да го чуя – весело заяви Анстис. – И така ето ти номера на Уордъл. Той е свестен. Малко е самовлюбен, но ще ти свърши повече работа от Карвър, който е противен тип. Мога да те препоръчам на Уордъл, ще му звънна още сега, ако искаш.

Страйк измъкна някаква туристическа брошура от дървеното табло на стената и записа номера на Уордъл в полето, до снимка на Конната стража.

– Кога ще наминеш? – попита Анстис. – Доведи Шарлот някоя вечер.

– Да, би било чудесно. Ще ти звънна, точно в момента съм доста натоварен.

След като затвори, Страйк седя известно време дълбоко замислен, после позвъни на много по-стар познат от Анстис, чийто житейски път го бе отвел в противоположна посока.

– Обаждам се за услуга, приятел – каза му Страйк. – Нужна ми е информация.

– За какво?

– Ти ми кажи. Трябва ми нещо, което да използвам като разменна монета с ченге.

Разговорът се проточи цели двайсет и пет минути и включваше много паузи, а те ставаха все по-дълги и многозначителни, докато накрая Страйк получи приблизителен адрес и две имена, които също записа до Конната стража, както и предупреждение, което не записа, но го взе присърце. Диалогът завърши приятелски и Страйк, вече широко прозяващ се, набра номера на Уордъл. Беше му отговорено почти веднага със силен и отсечен глас:

– Уордъл.

– Здравейте. Аз съм Корморан Страйк и...

– Какъв сте?

– Корморан Страйк е името ми.

– А, да – рече Уордъл. – Току-що ми звъня Анстис. Вие сте частният детектив, нали? Анстис каза, че искате да поговорим за Лула Ландри.

– Да, така е – потвърди Страйк, като потисна нова прозявка, докато разглеждаше рисунките по тавана – вакханалии, превръщащи се пред погледа му в празненство на феи в стил „Сън в лятна нощ“ с човека с магарешка глава. – Но всъщност това, което искам, е досието по случая.

Уордъл се разсмя.

– Не моя живот си спасил, приятел.

– Имам информация, която вероятно ще те заинтересува. Можем да осъществим обмен.

Настана кратка пауза.

– Доколкото схващам, не искаш да осъществяваме този обмен по телефона.

– Правилно – отвърна Страйк. – Има ли място, където обичаш да пийваш някоя и друга бира след тежък работен ден?