Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

След като надраска името на пъб близо до Скотланд Ярд и се съгласи, че точно след седмица (след като не се докопа до по-близка дата) го устройва и него, Страйк се сбогува.

Невинаги беше така. Преди две години той бе в положение свидетели и заподозрени да угодничат пред него; беше като Уордъл, човек, чието време е по-ценно от това на повечето му събеседници и който може да избира кога и къде да се проведат разговорите и колко дълги да са. Като Уордъл той нямаше нужда от униформа; облечен бе в авторитет и престиж. Сега бе накуцващ мъж в смачкан костюм, търгуващ със стари познати, опитващ се да върти сделки с полицаи, които навремето на драго сърце биха приемали обажданията му.

– Дръвник – изрече на глас Страйк в чашата си. Третата бира беше влязла толкова лесно, че от нея бяха останали само два пръста.

Мобилният му телефон иззвъня, на екрана се появи номерът на служебния му телефон. Без съмнение Робин се опитваше да му съобщи, че Питър Гилеспи си иска парите. Превключи я директно на гласова поща, пресуши чашата си и излезе.

На улицата беше светло и студено, тротоарът бе мокър и локвите периодично проблясваха като сребро, когато облаци закриваха слънцето. Страйк запали още една цигара и я изпуши пред входа на „Тотнъм“, като наблюдаваше работниците около дупката на улицата. Щом довърши цигарата, пое бавно по Оксфорд Стрийт да убие времето, докато временният кадър си тръгне, та да може да се наспи на спокойствие.

6

Робин изчака десет минути, за да е сигурна, че Страйк няма да се върне, преди да пристъпи към няколко приятни обаждания от мобилния си телефон. Новината за годежа бе приета от приятелките ѝ или с развълнувано пискане, или със завистливи коментари, като и двете реакции доставиха на Робин еднакво удоволствие. По обед се награди с един час почивка, купи си три сватбени списания и пакет бисквити, за да възстанови взетите (с което изпразни касичката за дребни разходи – метална кутийка за сладки с етикет на нея, и добави от себе си още четирийсет и два пенса), после се върна в празния офис, където прекара четирийсет щастливи минути в разглеждане на сватбени рокли и букети, цялата вибрирайки от вълнение.

Щом едночасовата обедна почивка, която сама си беше определила, свърши, Робин изми чашите и подноса на господин Крауди и му ги върна заедно с бисквитите. Като видя как се стреми да я задържи с разговор и как очите му разсеяно се местят от устата към гърдите ѝ, тя реши да го избягва до края на седмицата.

А Страйк все не се връщаше. От нямане какво друго да върши, Робин подреди чекмеджетата на бюрото си, като изхвърли натрупаните от предшественичките си боклуци: две блокчета напрашен млечен шоколад, износена пила за нокти и безброй листчета с анонимни телефонни номера и други драскулки. Имаше кутия със старомодни метални кламери, каквито не беше виждала до този момент, и голям брой малки празни сини тетрадки, които, макар и немаркирани, навяваха бюрократизъм. Робин, вряла и кипяла в канцеларската работа, имаше чувството, че са задигнати от някое учреждение.

Служебният телефон звъня няколко пъти. Новият ѝ шеф явно беше човек с много имена. Един мъж попита за „Оги“, друг – за „Маймунека“, а един сух насечен глас помоли „господин Страйк“ да върне обаждането на господин Питър Гилеспи при първа възможност. Във всеки от случаите Робин звънеше на мобилния телефон на Страйк, но неизменно попадаше на гласова поща. Ето защо остави устни съобщения, записа името и номера на всеки обадил се на залепващи се листчета, отнесе ги в кабинета на Страйк и ги подреди грижливо върху бюрото му.

Пневматичната бормашина не спираше да бръмчи отвън. Някъде към два часа, когато обитателят на горния апартамент стана по-активен, таванът започна да скърца; ако не беше този шум, би изглеждало все едно, че Робин е сама в цялата сграда. Постепенно самотата, комбинирана с чувството на възторг, който заплашваше да пръсне гърдите ѝ всеки път, щом погледът ѝ попаднеше върху пръстена на лявата ръка, ѝ даде смелост. Тя се зае да почиства и подрежда малкото помещение, което бе под неин временен контрол.

Въпреки общата запуснатост и зацапаните повърхности Робин скоро откри стройна организационна структура, която ѝ се понрави, тъй като по природа беше прибран и подреден човек. Кафявите картонени папки (странно старомодни в тези дни на яркоцветна пластмаса), строени на рафтовете зад бюрото ѝ, бяха наредени по дати, всяка с изписан на ръка сериен номер на гръбчето. Отвори една и видя, че металните кламери бяха използвани, за да прикачат отделни листове хартия към всяко досие. Много от материалите вътре бяха изписани с труден за разчитане почерк. Може би така се работи в полицията; нищо чудно самият Страйк да е бивш полицай.