Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

Страйк кимна учтиво, но вътрешно не се впечатли. Според неговия опит самоубийците бяха напълно способни да имитират интерес към бъдещето, което нямаха намерение да обитават. Розовото, обточено със златно по краищата сутрешно настроение на Ландри като нищо може да бе преминало в униние и безнадеждност през деня и половината нощ, предшествали смъртта ѝ; виждал го бе да се случва. Спомняше си станалото с лейтенанта от Корпуса на кралс­ките стрелци през нощта след тържеството по случай собс­твения му рожден ден, на което бил сърцето и душата според всички свидетели. Беше написал бележка на семейството си с инструкции да повикат полицията и да не влизат в гаража. Трупът му бе открит да виси в гаража от петнайсетгодишния му син, който не забелязал бележката, забързан през кухнята да вземе колелото си.

– Това не е всичко – продължи Бристоу. – Има доказателства, неопровержими доказателства. Танзи Бестигуи като начало.

– Това беше съседката, която чула разправия в апартамента на горния етаж ли?

– Същата! Чула мъж да крещи горе точно преди Лула да падне от балкона! Полицията отхвърли показанията ѝ само защото... била взела кокаин. Танзи твърди до ден днешен, че Лула се е карала с мъж секунди преди падането си. Знам го, защото разговарях с нея съвсем наскоро. Фирмата ни пое развода ѝ. Сигурен съм, че ще мога да я убедя да поговори с вас. А още... – добави Бристоу, като напрегнато наблюдаваше Страйк и се опитваше да прецени реакцията му – налице е и запис от охранителни камери. Мъж върви към Кентигърн Гардънс около двайсет минути преди падането на Лула, а после същият мъж е заснет да бяга, сякаш му пари под краката, в обратна посока на Кентигърн Гардънс, след като тя вече е мъртва. Така и не са установили кой е, не успели да го издирят.

С прикрита припряност Бристоу извади от вътрешния джоб на сакото си поомачкан, но чист плик и протегна ръката си към Страйк.

– Всичко съм описал. Часовете и минутите, всичко. Цялата информация е тук. Сам ще видите как си пасват нещата.

Видът на плика ни най-малко не допринесе за увеличаване на доверието на Страйк към преценката на Бристоу. И преди му бяха връчвали такива неща: изписани на хартия плодове на мании без връзка с реалността; едностранчиви лутаници в предъвквани теории; сложни разписания, натъкмени да отговарят на фантазирани вероятности. Левият клепач на адвоката трепкаше, коляното му подскачаше, а пръстите, с които стискаше плика, трепереха.

За няколко секунди Страйк съпостави тези признаци на напрежение с очевидно ръчно изработените обувки на Бристоу и с часовника му марка „Вашрон Константен“, който се показваше върху бледата му китка при жестикулирането. Това бе човек, който имаше и възможност, и готовност да плаща; може би достатъчно дълго, за да даде на Страйк шанса да изплати една вноска от заема, чието погасяване бе най-неотложно от дълговете му. С въздишка и вътрешно смръщен на собствената си съвест, Страйк подхвана:

– Господин Бристоу...

– Наричай ме Джон.

– Джон... Ще бъда честен с теб. Смятам, че няма да е редно да взема парите ти.

По белезникавия врат и безличното лице на Бристоу избиха червени петна, но той продължаваше да протяга ръката си.

– В какъв смисъл няма да е редно?

– Смъртта на сестра ти вероятно е по-щателно разследвана от всеки друг случай. Милиони хора и медиите по цял свят следиха всеки ход на полицията. Със сигурност са били двойно по-усърдни от обикновено. Трудно е да се приеме самоубийството...

– Аз не го приемам. Никога няма да го приема. Тя не се е самоубила. Някой я е бутнал от онзи балкон.

Бръмченето навън внезапно спря и гласът на Бристоу прокънтя силно в стаята. В него звучеше сприхавата ярост на кротък човек, доведен до ръба на търпението си.

– Ясно. Разбрах. И ти си същият като другите. Поредният самопровъзгласил се психолог! Чарли умря, баща ми умря, Лула умря, майка ми е на умиране... Изгубих всички, значи ми трябва психоаналитик, лекуващ скръб, не детектив. Да не мислиш, че не съм го чул поне сто пъти досега?

Бристоу се изправи, внушителен въпреки заешките си зъби и петната по кожата си.

– Аз съм много богат човек, Страйк. Съжалявам, че съм така пошло откровен, но това е истината. От баща си наследих солиден доверителен фонд. Ориентирах се в стандартните цени на този вид услуги и на драго сърце ще ти платя двойно.

Двоен хонорар. Съвестта на Страйк, някога твърда и непоклатима, бе отслабена от редуващите се удари на съдбата, а този последен я прати в нокаут. По-нисшата част от природата му вече се рееше в царството на блажените фантазии: едномесечна работа щеше да му осигури достатъчно, за да плати на временния кадър и няколко забавени наема; два месеца – по-неотложните дългове... три месеца – част от просрочието на кредита... четири месеца...