Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

Ала Джон Бристоу вече говореше през рамо, поел към вратата, като стискаше и мачкаше плика, който Страйк бе отказал да вземе.

– Исках да си ти заради Чарли, но все пак те проучих, не съм пълен идиот я. Специално звено за разследвания във военната полиция, нали така? А и си награждаван. Не мога да кажа, че съм впечатлен от офиса ти. – Бристоу вече почти викаше и Страйк си даде сметка, че приглушените женски гласове в приемната бяха замлъкнали. – Но очевидно съм сбъркал и можеш да си позволиш да отказваш работа. Чудесно! Забрави, по дяволите. Сигурен съм, че ще намеря друг да се заеме с това. Извини ме, че те обезпокоих!

4

Разговорът на мъжете продължаваше, все по-ясно различим през тънката преградна стена, вече в продължение на две минути. Сега, при внезапната тишина, настъпила след спирането на бормашината, думите на Бристоу се чуваха съвсем ясно.

Единствено в името на развлечението и заради повишеното си настроение в този щастлив ден Робин се стараеше да изиграе убедително ролята на постоянна секретарка на Страйк и да не издава пред приятелката на Бристоу, че работи за частния детектив едва от половин час. Тя се постара с всички сили да прикрие какъвто и да било признак на изненада или вълнение, щом се раздадоха крясъците, но инстинктивно беше на страната на Бристоу, каквато и да бе причината за конфликта. Вярно, професията на Страйк и насиненото око му придаваха известно обаяние, но отношението му към нея беше под всякаква критика, а лявата гърда още я болеше.

Приятелката на Бристоу се беше втренчила в затворената врата още откакто разговорът на мъжете беше станал по-доловим през шума на бормашината. Набита и много мургава, с провиснала късо подстригана коса и вежди, които щяха да са като една, ако не бе изскубала косъмчетата помежду им, тя изглеждаше сърдита по рождение. Робин често бе забелязвала при двойките тенденцията към приблизителна еквивалентност на привлекателността, макар че, то се знае, фактори като парите често ти осигуряваха партньор с далеч по-добра външност от твоята. На Робин ѝ се стори умиляващо, че Бристоу, който предвид елегантния си костюм и престижната си фирма би могъл да хвърли око на някоя далеч по-хубава, беше избрал тази млада жена, дано поне да е по-добра и по-сърдечна, отколкото предполага видът ѝ.

– Сигурна ли си, че не искаш кафе, Алисън? – попита я.

Жената се огледа, сякаш изненадана, че ѝ говорят, като че напълно бе забравила за присъствието на Робин.

– Не, благодаря – отвърна тя с плътен глас, който се оказа учудващо мелодичен. – Знаех, че той ще се разстрои – добави със странно задоволство. – Опитах се да го разубедя да прави това, но не щеше да ме чуе. Доколкото схващам, този така наречен детектив го е отрязал. Браво на него.

Изненадата на Робин трябва да беше проличала, защото Алисън продължи с известно раздразнение:

– За Джон ще е по-добре да приеме фактите. Тя се е самоубила. Останалите от семейството се помириха, не знам защо той не може.

Нямаше смисъл да се преструва, че не разбира за какво говори жената. Всички знаеха какво се е случило с Лула Ландри. Робин си спомняше точно къде се намираше, когато чу за гибелта на модела в януарската нощ с температура под нулата: стоеше пред кухненската мивка в дома на родителите си. Новината дойде от радиото, а тя нададе лек вик на изненада и изтича по нощница от кухнята да каже на Матю, който им гостуваше за уикенда. Как бе възможно смъртта на човек, с когото никога не си се срещал, да ти повлияе толкова? Робин много се бе възхищавала на външността на Лула Ландри. Не харесваше особено цвета на косата и на кожата си, по нейно мнение като на млекарка, докато Лула беше мургава, ослепителна, с изящна костна структура и яростно излъчване.

– Не е минало чак толкова дълго време от смъртта ѝ.

– Три месеца – изтъкна Алисън и разтърси своя „Дейли Експрес“. – Бива ли го изобщо този човек?

Робин бе забелязала презрителното изражение на Алисън, когато оглеждаше окаяното състояние на офиса, безспорната му запуснатост, малката приемна, а и току-що бе зърнала онлайн безукорната, луксозна като дворец кантора, в която работеше другата жена. Отговорът ѝ бе продиктуван по-скоро от самоуважение, отколкото от желание да защити Страйк.

– О, да – отвърна, без да ѝ мигне окото. – Той е от най-добрите.

После отвори розов плик, изрисуван с котета, с маниера на жена, която всекидневно се занимава с неотложни дела, далеч по-сложни и интригуващи, отколкото Алисън би могла да си представи.