Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

– Съжалявам... много съжалявам – задъхано избъбри Бристоу, когато вратата се затвори. – Това е... Обикновено не съм... Върнах се на работа, срещам се с клиенти...

Той пое дълбоко дъх на няколко пъти. Зачервените му очи засилиха приликата му със заек албинос. Дясното му коляно все така продължаваше да подскача.

– Ужасно ми е тежко... – прошепна. – Лула... а и майка ми умира...

Устата на Страйк се пълнеше със слюнки при гледката на шоколадовите бисквити, защото не беше ял отдавна, имаше чувството, че от дни, ала се боеше, че ще е някак бездушно да задъвче, докато Бристоу трепери, подсмърча и си бърше очите. Пневматичната бормашина на улицата продължаваше да гърми като картечница.

– Напълно се е предала, откакто Лула умря. Това я съсипа. Ракът ѝ беше в ремисия, а сега се върна и лекарите казват, че нищо повече не може да се направи. Случва се за втори път. Изживя тежка криза след Чарли. Баща ми реши, че още едно дете ще оправи нещата. Винаги бяха искали момиче. Не беше лесно да получат одобрение, а Лула бе от смесена раса, което правеше настаняването ѝ още по-трудно, така че... – той издаде още едно задавено ридание – ...успяха да я вземат. Винаги е била красива. Бяха я открили на Оксфорд Стрийт, докато майка ми пазарувала. Взеха я от „Атина“. Това е една от най-престижните агенции. На седемнайсет вече бе професионален модел. Когато умря, вече струваше около десет милиона. Не знам защо ви разказвам това. Вероятно вече го знаете. Хората масово знаеха... или си мислеха, че знаят... всичко за Лула.

Той взе непохватно чашата си, ръцете му трепереха толкова силно, че кафето се плисна върху острия ръб на панталоните му.

– Какво точно искате да свърша за вас? – попита Страйк.

Бристоу остави чашата на бюрото, после здраво стисна ръцете си.

– Казват, че сестра ми се е самоубила. Аз не го вярвам.

Страйк си припомни видяното по телевизията: черния чувал за трупове върху носилката, проблясващ сред буря от фотографски светкавици, докато го товареха в линейката; фотографите, скупчени около нея при потеглянето ѝ, доближили фотоапаратите си до прозорците ѝ; отскачащите бели светлини от черното стъкло. Знаеше повече за смъртта на Лула Ландри, отколкото бе желал или възнамерявал да научава; същото важеше за всеки във Великобритания, нелишен от сетива. Когато си бомбардиран с историята, биваш заинтригуван против волята си, и преди да се усетиш, вече си толкова добре информиран и с тъй оформено мнение по случая, че ставаш негоден за съдебен заседател.

– Имаше следствие, нали?

– Да, но водещият случая от самото начало беше убеден, че е самоубийство, само защото Лула бе на лечение с литий. Куп неща убегнаха на вниманието му, дори в интернет бяха посочени някои от тях.

Бристоу размаха нелепо показалец към голия плот на бюрото, където би се очаквало да има компютър.

След формално почукване на вратата тя се отвори, влезе Робин, подаде на Страйк сгъната бележка и отново се оттегли.

– Извинете, нали не възразявате? – каза Страйк. – Чаках това съобщение.

Той разгъна бележката върху коляното си, така че Бристоу да не я вижда, и прочете:

Лула Ландри е осиновена от сър Алек и лейди Ивет Бристоу, когато е била на четири години. Израснала е като Лула Бристоу, но е приела моминската фамилия на майка си, щом е станала професионален модел. Има по-голям брат на име Джон, който е адвокат. Момичето, което чака отвън, е приятелката на господин Бристоу и секретарка в кантората му. Работят за „Ландри, Мей, Патерсън“, адвокатска фирма, основана от дядото по майчина линия на Лула и Джон. Снимката на Джон Бристоу в уебсайта на фирмата е идентична с вашия събеседник.

Страйк смачка бележката и я пусна в кошчето за отпадъци до краката си. Беше слисан. Оказа се, че Джон Бристоу не си фантазира, а на него, Страйк, му бяха пратили временна секретарка с повече инициативност и писмена грамотност, отколкото всяка друга, която бе срещал.

– Простете, продължете моля – обърна се той към Бристоу. – Говорехте за... следствието.

– Да – рече Бристоу и обърса носа си с мократа кърпичка. – Вижте, не отричам, че Лула имаше проблеми. Тя направо изтормози мама, ако трябва да сме откровени. Започна се по времето, когато баща ни почина... Сигурно знаете всичко по въпроса, бог е свидетел, че достатъчно много се изписа в пресата... Тя беше изключена от училище за употреба на наркотици; избяга в Лондон. Мама я откри в някакакъв бордей, живеела с наркомани. Дрогата изостри психичните ѝ проблеми; тя избяга от клиниката за лечение... Последваха безкрайни сцени и драми. Накрая все пак се ориентираха, че страда от биполярно разстройство, и ѝ назначиха правилното лечение. Оттогава нататък, стига да си пиеше лекар­с­твата, беше съвсем добре, човек не би допуснал, че нещо не ѝ е наред. Дори следователят потвърди, че си е пиела лекарствата, аутопсията го доказваше. Ала полицията и следователят виждаха в случая само момиче с доказано психично разстройство. Настояваха, че била депресирана, а аз ви заявявам от първа ръка, че Лула изобщо не страдаше от депресия. Видях я сутринта преди смъртта ѝ и си беше съвсем наред. Нещата се развиваха добре за нея, особено по отношение на кариерата ѝ. Току-що беше подписала договор, който щеше да ѝ донесе пет милиона в течение на две години. Помоли ме да го прегледам и установих, че сделката е дяволски изгодна. Дизайнерът беше близък неин приятел – Соме, предполагам, че сте го чували. Тя имаше твърди ангажименти за месеци напред. Предстояха ѝ снимки в Мароко, а Лула много обичаше да пътува. Така че, виждате, нямаше абсолютно никаква причина да посяга на живота си.