Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

Вратата отново се отвори; Страйк пъргаво извади показалеца от носа си и зае изправена стойка на стола, като се стараеше да изглежда ведър и бодър.

– Господин Страйк, това е господин Бристоу.

Евентуалният клиент последва Робин в кабинета. Първото впечатление бе благоприятно. Непознатият наистина можеше да бъде оприличен със заек – с късата си горна устна, неуспяваща да прикрие големите предни зъби; косата и тенът му бяха с пясъчен оттенък, а очите му, ако се съдеше по дебелите стъкла на очилата, късогледи; но пък тъмносивият му костюм беше с отлична кройка, а лъскавата сиво-синя вратовръзка, часовникът и обувките му изглеждаха скъпи.

Снежнобялата риза на мъжа двойно повече притесни Страйк, като се има предвид най-малко хилядата гънки по собствените му дрехи.Той се изправи пред Бристоу с всичките си сто деветдесет и един сантиметра, протегна ръка с окосменото опако на дланта и се постара да уравновеси превъзходството на посетителя си откъм шивашки услуги с вида на човек, твърде зает, за да се главоболи с мисли за пране и гладене.

– Корморан Страйк, приятно ми е.

– Джон Бристоу – отвърна другият и стисна ръката му. Гласът му бе приятен, изискан и неуверен. Погледът му се задържа върху подутото око на Страйк.

– Мога ли да ви предложа чай или кафе, господа? – попита Робин.

Бристоу помоли за късо черно кафе, но Страйк не отговори; тъкмо бе зърнал млада жена с плътни вежди и старомоден костюм от туид да седи на протритото канапе във външния офис.

Пристигането на двама потенциални клиенти едновременно надминаваше всички очаквания. Или пък му бяха изпратили втори временен кадър?

– А вие, господин Страйк? – попита Робин.

– Какво? О... черно кафе с две бучки захар, ако обичаш, Санд­ра – изтърси той, преди да е успял да се спре. Видя как ъгълчетата на устата ѝ се извиха, когато тя затваряше вратата зад себе си, и едва тогава си спомни, че нямаше нито кафе, нито захар, нито чаши дори.

Бристоу седна по покана на Страйк и огледа мизерния кабинет с изражение, за което Страйк се опасяваше, че означава разочарование. Евентуалният клиент изглеждаше притеснен и някак гузен, което Страйк бе започнал да асоциира с ревниви съпрузи, но при все това излъчваше някакъв едва доловим авторитет, предимно благодарение на очевидно скъпия си костюм. Страйк се питаше как ли го е открил Бристоу. Надали по препоръки, тъй като единс­твената му клиентка (както тя редовно хленчеше по телефона) нямаше никакви приятели.

– С какво мога да ви бъда полезен, господин Бристоу? – попита той, седнал отново на стола си.

– Става въпрос... ъъ... просто исках да проверя... Струва ми се, че сме се срещали вече.

– Нима?

– Няма да си спомните за мен, беше преди много години... но мисля, че бяхте приятели с брат ми Чарли. Чарли Бристоу. Той загина... при нещастен случай... на деветгодишна възраст.

– Дявол го взел – промълви Страйк. – Чарли... да, спомням си.

И наистина си спомняше съвършено ясно. Чарли Бристоу бе сред многобройните приятели, с които Страйк се бе сдобил през сложното си, изпълнено със странствания детство. Магнетично, необуздано и безразсъдно момче, главатар на най-печената банда в новото училище на Страйк в Лондон, Чарли бе отправил само един поглед към едрото ново момче със силен корнуолски акцент и мигом го бе определил за свой пръв приятел и дясна ръка в командването. Последваха два шеметни месеца на сърдечна дружба и куп лудории. Страйк, неизменно запленен от гладко протичащия бит в домовете на другите деца, от нормалните им и добре уредени семейства, от детските им стаи, които си бяха все същите от години, бе запазил ярък спомен за къщата на Чарли, която бе голяма и луксозна. Запечатали му се бяха дългата слънчева морава, къщичката на дървото и лимоновият нектар с лед, поднасян от майката на Чарли.

И тогава бе дошъл безпрецедентният ужас на първия ден в училище след великденската ваканция, когато началната учителка им съобщи, че Чарли никога няма да се върне, че е починал, защото карал колелото си по ръба на каменна кариера, докато били на почивка в Уелс. Въпросната учителка бе дърта злобна кучка и не бе устояла на изкушението да обяви пред класа, че на Чарли, който, както всички си спомняли, „често проявяваше неподчинение спрямо възрастните“, било „изрично забранено“ да доближава кариерата с колелото си, но той въпреки това го сторил, „вероятно за да се перчи“... Тук вече бе принудена да млъкне, защото две момиченца на първия чин се разплакаха с глас.