Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

Металните релси и сините пластмасови ограждения около участъците в ремонт ѝ пречеха да види накъде трябва да върви, защото закриваха отличителните пунктове, отбелязани на листчето от собствената ѝ ръка. Тя пресече разбитата улица пред висока административна сграда, означена на самоделната ѝ карта като „Сентър Пойнт“, която с гъстата си решетка от еднакви квадратни прозорци напомняше гигантска бетонна вафла, и пое в приблизителна посока към Денмарк Стрийт.

Откри я почти случайно, докато вървеше по тясна алея, именуваща се „Денмарк Плейс“, и излезе на къса улица с колоритни витрини, пълни с китари, кийбордове и всевъзможни музикални атрибути. Червено-бели ограждения маркираха поредната отворена дупка на пътя, работници във флуоресцентни якета я поздравиха с похотливи подсвирквания, които Робин се престори, че не чува.

Направи справка с часовника си. След като си беше дала обичайния аванс от време, в случай че се изгуби, се оказа, че е подранила с четвърт час. Безличната, боядисана в черно входна врата към офиса, който търсеше, беше вляво от заведението „12 Бар Кафе“. Името на обитателя беше написано на разръфано листче, прикрепено с тиксо към звънеца за втория етаж. В обикновен ден, без чисто новия пръстен, блестящ на ръката ѝ, това можеше да ѝ се стори обезкуражаващо, ала днес и мърлявата хартийка, и лющещата се боя на вратата също като бездомниците от снощи бяха просто живописен детайл в прекрасното ѝ приключение. Тя отново погледна часовника си (сапфирът проблесна и сърцето ѝ подскочи; щеше да вижда този искрящ камък през целия си живот) и в прилив на еуфория реши да се яви по-рано и да се покаже ентусиазирана за служба, която нямаше съвършено никакво значение за нея.

Тъкмо беше посегнала към звънеца, когато черната врата се отвори рязко и на улицата изскочи жена. За една странно статична секунда двете се погледнаха право в очите, стягайки се за предстоящото сблъскване. Сетивата на Робин бяха необичайно изос­трени в тази вълшебна сутрин; уловеното за миг пребеляло лице ѝ направи такова впечатление, че малко по-късно, след като бяха успели да избегнат сблъсъка помежду си на сантиметри и тъмнокосата жена забързано се скри зад ъгъла, тя бе убедена, че идеално би могла да нарисува портрета ѝ по памет. Не само изключителната красота на лицето се запечата в съзнанието ѝ, а и изражението – някак въодушевено въпреки мъртвешката бледност.

Робин задържа вратата, преди да се хлопне и да скрие мрачното стълбище. То беше старомодно, метално и се извиваше спираловидно около също така архаичната клетка на асансьора с мрежа. Съсредоточена върху усилието да не завре някой от високите си токове в решетестите стъпала, тя се изкачи до първата площадка, отмина врата, върху която имаше ламиниран и поставен в рамка постер с надпис „Графичен дизайн Крауди“, и продължи нагоре. Едва когато стигна до стъклената врата на втория етаж, Робин за пръв път осъзна в какъв бизнес беше изпратена като секретарка. Никой от агенцията не я беше уведомил. Името от листчето на външния звънец бе гравирано върху стъклото – „К. Б. Страйк“, – а под него пишеше „Частен детектив“.

Робин остана неподвижна и с леко зяпнала уста, в почуда, която никой от познатите ѝ не би могъл да разбере. Тя не бе споделяла нито с една жива душа (нито дори с Матю) тайната си детинска мечта, лелеяна открай време. И това да се случи тъкмо днес, в този от всички други дни! Беше като намигване от Бога (и това също някак се отнасяше към магията на деня, към Матю и пръстена, макар, обективно погледнато, да не съществуваше никаква връзка).

Като се наслаждаваше на момента, тя се приближи много бавно до вратата с гравирания надпис. Протегна лявата си ръка (сапфирът сега беше тъмен на слабата светлина) към дръжката, но преди да я докосне, стъклената врата също като долната рязко се отвори пред нея.

Този път нямаше сблъскване за една бройка. Един забързан и невиждащ разчорлен мъж връхлетя върху нея с всичките си сто килограма. Изгубила равновесие, Робин полетя назад, чантата ѝ хвръкна във въздуха, а ръцете ѝ се размахаха като вятърна мелница към смъртоносната пропаст на стълбището.

2

Страйк пое сблъсъка, чу пронизителния писък и реагира инстинктивно: протегна дългата си ръка и сграбчи в шепата си дреха и плът; втори вик от болка проехтя между каменните стени и с мощно усилие той съумя да издърпа момичето на равна повърхност. Ехото от писъците ѝ още звучеше и той си даде сметка, че също е изкрещял „Боже господи!“