Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

Телевизионните станции бяха получили новината преди няколко часа. Спрeни от полицаите граждани се бяха струпали в двата края на улицата; някои бяха дошли специално да позяпат, други бяха минувачи на път за работа. Мнозина бяха вдигнали мобилни телефони, за да направят снимки, преди да си продължат по пътя. Един младеж, явно не наясно кой е фаталният балкон, снимаше всичките подред, макар средният да бе запълнен от три високи разлистени растения, между които нямаше място да се провре човек.

Група момичета бяха донесли цветя и бяха снимани как ги предават на полицаите, а те, още неопределили място за тях, притеснено ги трупаха отзад в полицейския ван със съзнанието, че обективите следят всяко тяхно движение.

Кореспондентите, изпратени от двайсет и четири часовите новинарски канали, поддържаха непрекъснат коментар и градяха предположения върху малкото сензационни факти, които им бяха известни.

– ...от своя пентхаус около два часа тази нощ. Полицията е била известена от дежурния охранител в сградата...

– ...още няма признаци, че се канят да преместят трупа, което кара някои да допускат...

– ...не е известно дали е била сама при падането си...

– ...в сградата влязоха полицейски екипи, които ще направят щателен обиск.

Студена светлина изпълваше вътрешността на палатката. Двама мъже бяха приклекнали до тялото, готови най-сетне да го приберат в чувала. Главата ѝ бе прокървила малко в снега. Лицето беше наранено и подуто, едното око представляваше само цепка, а от другото сребрееше помътнялото бяло между подпухналите клепачи. Когато бюстието ѝ, обсипано с пайети, просветнеше, се създаваше притеснителното впечатление за движение – сякаш тя отново диша или напряга мускули, готова да се надигне. Отгоре по покрива на палатката снегът се сипеше с мек звук, сякаш по­тропваха връхчета на пръсти.

– Къде е проклетата линейка?

Раздразнението на детектив Рори Карвър растеше. Беше шкембест мъж, лицето му имаше цвета на цвекло, по ризата му, под мишниците, личаха, както обикновено, кръгове от пот, а и ограниченият запас от търпението му се беше изчерпал преди часове. Прекарал беше тук почти толкова време, колкото и трупът; краката му вече бяха дотолкова премръзнали, че не ги чувстваше, главата му се маеше от глад.

– Линейката ще е тук до две минути – отвърна детектив сержант Ерик Уордъл, без да съзнава, че отговаря на въпроса на шефа си, когато влезе в палатката, притиснал мобилен телефон до ухото си. – Тъкмо опразних пространство, където да паркира.

Карвър изпъшка. Лошото му настроение се засилваше от убедеността, че Уордъл е въодушевен от присъствието на фотографи. С приятна по момчешки външност, с гъста и чуплива кестенява коса, сега поръсена със сняг, Уордъл по мнението на Карвър умишлено се беше разтакавал по време на няколкото им излизания извън палатката.

– Поне тия ще се разотидат, щом трупът бъде откаран – подхвърли Уордъл, като продължаваше да наднича навън към фотографите.

– Въобще няма да се махнат, докато все още това място се во­ди местопрестъпление – сопна се Карвър.

Уордъл не отговори на неизреченото предизвикателство. Въп­реки това Карвър избухна:

– Тъпата нещастница е скочила. Никой друг не е бил там. Твоята свидетелка е била надрусана до...

– Пристига – обяви Уордъл и за огромно отвращение на Карвър се изниза от палатката да чака линейката, отново изложен пред камерите.

Случката изтика новините за политика, войни и природни бедствия и всичките ѝ версии бяха украсени със снимки на безупречното лице на жената, на гъвкавата ѝ изваяна фигура. Само за часове малкото известни факти се бяха разпространили като вирус до милиони: публичният скандал с нейния приятел знаменитост, прибирането у дома сама, дочутият писък и накрая фаталното падане...

Приятелят се укри в клиника за лечение на зависимости, но полицията пазеше непроницаемо мълчание; хората от обкръжението ѝ вечерта преди нейната смърт бяха безмилостно преследвани от репортери; бяха запълнени хиляди колони с текст по вестници и списания, както и часове с телевизионни новини, а жената, кълняща се, че е чула втори скандал мигове преди падането на тялото, също получи мимолетна слава и бе възнаградена с малка снимка до изображенията на загиналото красиво момиче.

Впоследствие обаче под несдържания всеобщ стон на разочарование се доказа, че свидетелката е излъгала, и тогава тя изчезна в клиника за лечение на зависимости, а се появи прочутият основен заподозрян – също както мъжката и женската фигура на метео­рологичната къщичка1, които никога не се показват заедно.