Диана Габалдон - В капан на времето

— Джейми! — гледах го ужасена. — Те нали не си… Джейми, какво си направил!

Той сведе поглед и потърка ужилената си длан в килта. Поклати глава, сякаш също се чудеше.

— Бях голям глупак, сасенак. Не можех да го пусна ненаказан след онова, което стори на момчето… и през цялото време си повтарях: „Не убивай мръсното копеле, обещал си. Не го убивай.” — Усмихна се тъжно и се вгледа пак в петната по дланта си. — Главата ми беше като кипнало гърне и се бях вкопчил за тази мисъл: „Не го убивай.” И не го убих. Но бях обезумял от гняв, кръвта пееше в ушите ми — не помнех защо не трябва да го убивам, освен че ти бях обещал. И когато той падна пред мен, си спомних за Уентуърт и Фъргъс, и острието само…

Усетих как кръвта се смъква от главата ми и седнах тежко на една издатина в скалата.

— Джейми…

Той сви рамене.

— Ами, сасенак, какво да ти кажа — избягваше да ме погледне, — много е гадно да те ранят там.

— Исусе! — Седях неподвижна, смаяна от това откровение. Джейми седеше тихо до мен и изучаваше опаката страна на огромните си длани. На дясната имаше малък розов белег. Джак Рандал беше забил гвоздей в нея, в Уентуърт.

— Мразиш ли ме за това? — Говореше тихо, почти колебливо.

Поклатих глава със затворени очи.

— Не. — Отворих ги и видях съвсем близо лицето му, много угрижено. — Не знам какво да мисля вече, Джейми. Наистина не знам, но не те мразя. — Стиснах леко ръката му. — Само че… остави ме сама за малко, става ли?

Облечена отново с вече сухата рокля, аз положих ръце върху бедрата си. Един сребърен и един златен пръстен. И двата венчални пръстена още бяха там, но нямах представа какво означава това.

Джак Рандал вече нямаше да стане баща. Джейми изглеждаше сигурен в това. А аз още носех пръстена на Франк и помнех мъжа, който беше мой пръв съпруг. Можех да си го спомня ясно — какъв беше и какво правеше. Как беше възможно това, след като изобщо нямаше да съществува?

Поклатих глава и прибрах изсушените от вятъра къдрици зад ушите си. Не знаех и вероятно никога нямаше да разбера. Но без значение дали можеш да промениш бъдещето — а изглежда ние го бяхме направили, — бях сигурна в едно: не можеш да промениш близкото минало. Стореното — сторено и това е. Джак Рандал нямаше да има деца.

Един камък се търкулна по склона зад мен, подскочи и предизвика малки ручейчета от чакъл. Обърнах се да погледна нагоре.

Свлачището беше станало наскоро. Бялата повърхност показваше къде се е отчупил варовиковият къс и там бяха поникнали само дребни растения, за разлика от гъстите храсталаци, които покриваха останалата част от скалата.

Джейми се приближаваше към него, търсеше къде да се хване. Видях го да заобикаля една огромна канара и чух тихото стържене на кинжала му по камъка.

После той изчезна. Очаквах да се появи от другата страна на скалата, но не стана така и след малко започнах да се тревожа. Може би се беше подхлъзнал и си бе ударил главата в скалата.

Като че ли цяла вечност развързвах обувките с високи токчета, а него още го нямаше. Събрах полите си и тръгнах по склона, като внимателно пристъпвах боса по горещите скали.

— Джейми!

— Тук съм, сасенак — каза той зад мен и ме стресна. Едва не изгубих равновесие. Той ме хвана за ръката и ме издърпа надолу към малко чисто пространство между острите паднали камъни.

Обърна ме към скалната стена, която беше покрита със следи от вода и дим. И с още нещо.

— Виж! — каза тихо той.

Видях гладката стена на пещерата и ахнах.

Нарисувани зверове препускаха по камъка пред мен, копитата им летяха във въздуха, устремени към светлината горе. Бизон и елен препускаха заедно с вдигнати опашки, а в края на скалния шелф деликатни птици бяха разперили криле над устрема на зверовете.

Те бяха нарисувани в червено, черно и охра с изящество, което използваше линиите по скалата като акценти. Зверовете трополяха беззвучно, с изопнати от усилието хълбоци, крилете се рееха през пукнатините в камъка. Те бяха живели с мрака на пещерата, осветявани единствено от пламъците на създателите си. Сега, озарени от слънцето след срутването на заслоняващия ги покрив, изглеждаха съвсем живи.

Бях толкова погълната от тях, че забравих за Джейми, докато не ме извика.

— Сасенак! Ела тук. — В гласа му имаше нещо странно и аз забързах към него. Той стоеше на входа на малка странична пещера и се взираше надолу.

Те лежаха зад издатина в скалата, сякаш скрили се тук от вятъра, който преследваше бизона.