Диана Габалдон - В капан на времето

— Добре — прошепна. — Добре. Щом искаш, ще те накажа. — Притисна властно бедра в мен и аз усетих как краката ми се отварят за него, портите се отваряха широко за нападението.

— Никога — шепнеше той. — Никога! Никога друг освен мен! Погледни ме! Кажи го! Погледни ме, Клеър! — И влезе в мен силно. Аз изстенах и щях да извърна глава, но той държеше лицето ми и ме принуждаваше да го гледам в очите — да видя широката, сладка уста, разкривена от болка.

— Никога — каза още по-тихо. — Защото си моя. Моя жена, мое сърце, моя душа. — Тежестта му ме притискаше като канара, но търкането на телата ни ме накара да се издигна към него, за още. И още.

— Мое тяло — каза той, задъхан, докато ми даваше това, което исках. Аз се гърчех под него, сякаш да избягам, гърбът ми се извиваше и ме притискаше към тялото му. После легна отгоре ми, почти неподвижен, и най-интимната ни връзка сякаш стана още по-плътна заради сливането на кожите ни.

Тревата беше остра и ме бодеше, прекършените стъбла миришеха силно като мъжа над мен. Гърдите ми се бяха сплескали под него и усещах гъделичкането на космите по неговите гърди, докато се люлеехме напред-назад. Размърдах се, за да го предизвикам към грубост, и усетих как бедрата му ме притиснаха.

— Никога — прошепна ми той.

— Никога — казах аз и извърнах глава. Затворих очи, за да избягам от погледа му.

Нежен, неумолим натиск обърна отново лицето ми към него, докато ритмичните движения продължаваха.

— Не, сасенак. Отвори очи! Гледай ме! Защото това е твоето наказание, не моето. Виж какво ми причини, както аз знам какво причиних на теб. Гледай ме.

И аз го гледах — затворница под него. Гледах как свали и последната маска и ми показа дълбините си и раните в душата си. Ако можех, щях да заплача заради неговата и моята болка. Но очите му приковаваха моите отворени и сухи, безкрайни като соленото море. Тялото му ме държеше в плен и ме привличаше със силата си като западен вятър в корабни платна.

Аз потеглих към него и той потъваше в мен, а когато последните бури на любовта ме разтърсиха, той извика и се понесохме по вълните като една плът, докато се виждахме в очите на другия.

Следобедното слънце прежуряше силно по белите варовикови скали, хвърляше дълбоки сенки в процепите и кухините. Най-сетне открих онова, което търсех, растеше в един тесен процеп на гигантска канара, въпреки липсата на почва. Откъснах стръка алое, разцепих месестото листо и размазах хладния зелен гел по подутините на дланта на Джейми.

— По-добре ли е?

— Много. — Той сви ръка и изкриви лице. — Господи, тази коприва ужасно жили!

— Така е. — Издърпах надолу деколтето си и намазах малко алое на гърдите си. Веднага ми олекна.

— Много се радвам, че не ме послуша — казах аз и се озърнах към стръка цъфнала коприва.

Той се ухили и ме потупа по задника със здравата си ръка.

— Беше на косъм, сасенак. Не биваше да ме изкушаваш така. — После се наведе и ме целуна нежно. — Не, любима. Веднъж ти се заклех и държа на клетвата си. Няма да ти посегна от гняв, никога. Все пак — добави тихо и се извърна — вече достатъчно те нараних.

Свих се от болка при спомена, но аз също трябваше да съм справедлива към него.

— Джейми — казах с треперещи устни. — Бебето… Не си виновен ти. Мислех, че си виновен, но не е така. Мисля… мисля, че така или иначе щеше да се случи.

— Така ли? О… — Ръката му беше топла и успокояваща около мен. Притиснах глава към рамото му. — От това малко ми олеква. Но аз говорех повече за Франк. Мислиш ли, че ще можеш да ми простиш? — Сините му очи ме погледнаха тревожно.

— Франк ли? — изненадах се аз. — Но… няма какво да ти прощавам. — Той вероятно не знаеше, че Джак Рандал е още жив. Все пак го бяха арестували веднага след дуела. Но ако не знаеше… поех дълбоко дъх. Така или иначе щеше да разбере; по-добре да е от мен. — Ти не си убил Джак Рандал, Джейми.

Той не изглеждаше шокиран или изненадан. Поклати глава, следобедното слънце караше косата му да искри. Все още не беше достатъчно дълга, за да я връзва, но в затвора беше пораснала и той все я отмяташе от очите си.

— Знам, сасенак.

— Така ли? Тогава… какво…

— Ама ти… не знаеш ли? — попита смутено.

Студ плъзна по ръцете ми въпреки жаркото слънце.

— Какво да знам?

Той прехапа долната си устна и ме погледна неохотно. Накрая пое дълбоко дъх и каза с въздишка:

— Не го убих, но го раних.

— Да, Луиз каза, че си го ранил лошо, но се възстановявал. — Внезапно видях отново последната сцена в Булонския лес, преди да ми причернее. Острието на шпагата на Джейми се плъзга през еленската кожа. Кръв руква и панталоните потъмняват… а острието проблясва от силата, която го плъзга надолу.