Диана Габалдон - В капан на времето

Наведох се да го целуна по рамото, да се насладя на топлия аромат на кожата и на леко соления ѝ вкус.

Вместо да ме целуне обаче, той се отдръпна, подпря се на лакът и се вгледа в мен. В изражението му имаше нещо непонятно, което ме притесни.

— За какво мислиш? — Прокарах пръст по вдлъбнатината на гръбнака му. Той се отдръпна и пое дълбоко дъх.

— Ами чудех се… — започна, после спря. Гледаше надолу и си играеше с едно малко цвете, щръкнало сред тревата.

— Какво се чудиш?

— Какво ли е било… с Луи?

Стори ми се, че сърцето ми спира за миг. Знаех, че кръвта се е смъкнала от лицето ми, защото устните ми изтръпнаха и едва продумах:

— Какво… е… било?

Той вдигна очи и направи неуспешен опит да се усмихне.

— Ами, все пак той е крал. Някак си очакваш да е… различно. Нали знаеш… може би специално?

Усмивката изчезна и лицето му пребледня като моето. Пак гледаше надолу, избягваше потресения ми поглед.

— Може би се питам дали… дали е по-различен от мен? — Видях го да прехапва устна, сякаш искаше да спре думите, но беше вече твърде късно.

— Как разбра, по дяволите? — Бях замаяна и уязвима, претърколих се по корем и се притиснах към земята.

Той поклати глава. Зъбите му още се впиваха в долната устна. Когато най-сетне я освободи, по нея останаха дълбоки червени следи.

— Клеър — рече тихо. — О, Клеър! Ти ми се отдаде цялата още в самото начало, не скри нищо от мен. Никога не си крила. Когато те помолих да бъдеш честна с мен, ти казах, че не умееш да лъжеш. Когато те докосвах… — Ръката му легна на задника ми и аз потрепнах, не го очаквах.

— Откога те обичам? — попита много тихо. — От година? Откакто те срещнах. И колко пъти съм любил тялото ти — стотици, нали? — Пръстът му ме докосна нежно като пеперудени крачка, проследи линията на ръката и рамото и се плъзна по ребрата ми, докато не потреперих и се обърнах към него.

— Никога не си се свивала при допира ми — каза той. Гледаше пръста си, който вече следваше извивката на гърдите ми. — Дори първия път, когато нямаше да се изненадам. Но ти не го направи. Даде ми всичко още първия път; не ми отказа нищо от себе си.

— Но сега… — отдръпна ръката си. — Отначало си помислих, че е заради загубата на детето и може би се срамуваш от мен или се чувстваш странно след дългата раздяла. После разбрах, че не е това.

Настъпи много дълга тишина. Усещах болезненото бумтене на сърцето си върху студената земя и чувах разговора на вятъра с боровете долу. Малки птички се провикваха някъде далече. Искаше ми се да съм една от тях. Или поне да съм далеч.

— Защо? — попита ме тихо. — Защо ме излъга? Когато и без това си мислех, че го знам.

Взирах се в ръцете му, сключени под брадичката ми, и преглътнах.

— Ако… — преглътнах отново, — ако ти бях казала, че съм позволила на Луи… ти щеше да ме разпитваш. Нямаше да го забравиш. Дори да ми простиш, нямаше да забравиш и това винаги щеше да стои между нас. — Преглътнах отново. Ръцете ми бяха студени въпреки жегата, а в стомаха ми имаше ледена топка. Но щом бях започнала с истината, трябваше да я кажа цялата.

— Ако ме беше разпитвал — а ти го направи, Джейми! Трябваше да говоря за това, да го преживея отново, а се страхувах… — Не можех да продължа, но той не се отказа.

— От какво се страхуваше?

Извърнах леко глава, но без да срещам очите му, видях само тъмните му очертания на слънцето зад блещукащата завеса на косата си.

— Страхувах се, че ще ти кажа защо го направих. Джейми… трябваше, за да те освободя от Бастилията — бих сторила и по-страшни неща, ако се наложи. Но тогава… и след това… почти се надявах някой да ти каже и да разбереш. Толкова ти бях ядосана — заради дуела и бебето. И защото ме принуди да го направя… да ида при Луи. Исках нещо да те отблъсне завинаги, да съм сигурна, че няма да те видя отново. Направих го… донякъде… защото исках да те нараня — прошепнах аз.

В ъгълчето на устата му едно мускулче се сви, но той продължи да се взира в сключените си ръце. Бездната между нас, над която бяхме прокарали съвсем крехък мост, отново зейна, този път непроходима.

— Аха! Е, успя.

Стисна устни и не проговори доста време. Накрая обърна глава да ме погледне. Исках да избегна очите му, но не можах.

— Клеър — рече тихо. — Какво почувства, когато аз отдадох тялото си на Джак Рандал? Когато му позволих да го направи в Уентуърт?

През мен премина шок, от скалпа чак до пръстите на краката. Не очаквах да чуя точно този въпрос. Отворих и затворих няколко пъти уста, преди да намеря отговор.