Диана Габалдон - В капан на времето

Седях на пейката до прозореца на спалнята си и гледах развълнуваното зелено море на гората. Горещият неподвижен летен въздух като че ли ме притискаше и изсмукваше силите ми.

— Не бих казала, че съм недоволна. — Въздъхнах и притиснах буза към стъклото в търсене на малко хладина. Вчерашният дъжд бе оставил наследство от тежка влага, която караше косата и дрехите да лепнат по кожата ми. — Но мислиш ли, че е безопасно? Дали Чарлс ще се откаже след смъртта на графа и изгубените пари на Манцети?

Джейми се намръщи и потърка челюстта си, за да прецени колко е брадясала.

— Ще ми се да знаех дали е получил писмо от Рим през последните две седмици. И ако е получил, какво пише в него. Но, да, мисля, че успяхме. Нито един банкер в Европа няма да отпусне и петак на Стюартите; Филип Испански си има други цели, а Луи… — Той сви рамене и изви иронично устни. — Като се имат предвид мосю Дюверне и херцог Сандрингам, всякакви шансове на Чарлс в тази насока са повече от нищожни. Да се обръсна ли, какво ще кажеш?

— Не и заради мен. — Този небрежен интимен въпрос внезапно ме смути. Бяхме прекарали нощта заедно, но бяхме изтощени и деликатната мрежа, изтъкана между нас в беседката, като че ли още беше твърде крехка, за да издържи на някакъв опит да правим любов. Прекарах нощта болезнено съзнаваща топлата му близост, но реших, че трябва да оставя първия ход на него.

Сега гледах играта на светлината по раменете му, когато се обърна да вземе ризата си, и усетих желание да го докосна; да го почувствам, гладък и твърд, нетърпелив.

Главата му се подаде през яката на ризата и очите му внезапно срещнаха моите. Той поспря, но не заговори. Сутрешните шумове в двореца се чуваха съвсем ясно извън мехура от тишина около нас; суетнята на слугите, тънкият висок глас на Луиз, който гълчеше някого.

Не тук — казаха очите му. — Не и сред толкова много хора.

Сведе поглед и внимателно закопча ризата си.

— Луиз има ли ездитни коне? На няколко мили оттук има скали, може да пояздим дотам, сигурно ще е по-хладно.

— Мисля, че има. Ще я питам.

Стигнахме до скалите точно преди пладне. Те бяха просто щръкнали варовикови колони сред жълтеещата трева на хълмовете, подобно на руини на древен град. Бяха разцепени и набраздени от вятъра, дъжда и годините, осеяни с хиляди странни малки растения, които се бяха вкопчили във всяка педя ерозирала почва.

Оставихме конете да пасат и се изкачихме до широкия плосък корниз от варовик, покрит с туфички груба трева, точно под най-високите грамади. Опърпаните храсти не осигуряваха достатъчно сянка, но на тази височина подухваше ветрец.

— Господи, колко е горещо! — каза Джейми. Откопча токата на килта си, остави го да се свлече и започна да съблича ризата.

— Какво правиш, Джейми? — попитах почти през смях.

— Събличам се. Ти защо не се събличаш? Сигурно си по-подгизнала и от мен, а тук никой няма да ни види.

След миг колебание го послушах. Мястото беше съвсем изолирано; бе твърде чукаресто за овцете и едва ли някой овчар би дошъл насам. А сега, сами и голи, далеч от Луиз и безбройните ѝ слуги… Джейми постели наметката си на грубата земя, докато аз свалях мокрите си от пот дрехи.

Той се излегна лениво и събра ръце зад главата си, напълно нехаещ за любопитните мравки, парченцата чакъл и грубите треви.

— Сигурно имаш задник на коза — отбелязах аз. — Как лежиш така на голата земя? — Разсъблечена като него, аз се настаних удобно на дебелото наметало, което беше постелил за мен.

Сви рамене, затворил очи под топлото следобедно слънце. Светлината го позлатяваше, караше го да сияе червеникавозлатист на фона на тъмните груби треви под него.

— Ами, така. — От толкова близо чувах дишането му над тихия вой на вятъра, който бръснеше скалите над нас.

Обърнах се по корем, облегнах брадичка на скръстените си ръце и се вгледах в него. Беше широк в раменете и тесен в бедрата, с дълги, мощни крака, по които се очертаваха мускулите, напрегнати дори когато лежеше. Лекият топъл бриз рошеше вече изсъхващите меки косъмчета с цвят на канела под мишниците му и меднозлатистите над китките му — там, където изчезваха под главата му. Вятърът беше приятен, защото слънцето още пламтеше по раменете и прасците ми.

— Обичам те — казах тихо, не за да ме чуе, а просто защото ми беше хубаво да го изрека.

Той обаче чу и устата му се изви леко в усмивка. Претърколи се по корем на наметалото до мен. По гърба и задника му бяха полепнали стръкчета трева. Изтърсих нежно едно и кожата му настръхна под допира ми.