Диана Габалдон - В капан на времето

— Майка Хилдегард я уви в бял сатен. — Гледах юмруците си в скута ми. — Очите ѝ бяха затворени. Тя още нямаше мигли, но очите ѝ бяха леко дръпнати. Казах, че са като твоите, но те казаха, че на всички бебета били такива.

Десет пръстчета на ръцете, десет на краката. Без нокти, но малките стави, капачките на коленете и костите на пръстчетата сияеха като опали, като скъпоценните кости на самата земя. Не забравяй, човече, пръст си и пръст…

Помнех далечните шумове в болницата, където животът още продължаваше, и тихия шепот на майка Хилдегард и мадам Бонер по-наблизо, говореха за свещеника, който щеше да отслужи специална меса по молба на майка Хилдегард. Помнех и спокойната оценка в очите на мадам Бонер, когато се обърна към мен и видя слабостта ми. Вероятно видя и признаците на наближаващата треска; обърна се пак към майка Хилдегард и заговори още по-тихо — може би ѝ предлагаше да изчакат; щеше да има още едно погребение.

И в пръст ще се превърнеш.

Но аз се бях завърнала от мъртвите. Единствено хватката на Джейми над тялото ми беше достатъчно силна да ме върне от последната преграда и мастър Раймон го беше разбрал. Знаех, че само Джейми може да ме върне в света на живите, и точно затова бях избягала от него, точно затова сторих всичко възможно да не го виждам и да се уверя, че няма да ме доближи отново. Не исках да се връщам, не исках да чувствам. Не исках да чувствам пак обич само за да ми я отнемат отново.

Но беше твърде късно. Знаех го, въпреки че се борех да задържа сивия покров около себе си. Борбата обаче само ускори изчезването му; сякаш посягаш към облак, който се стапя в студена мъгла между пръстите ти. Усещах завръщането на светлината — ослепителна и изпепеляваща.

Той се изправи пред мен. Сянката му падна на коленете ми, сигурен знак, че облакът се е разкъсал; сянка не пада без светлина.

— Клеър — прошепна той. — Моля те, позволи ми да те утеша.

— Утеха? И как ще го направиш? Ще ми върнеш ли детето?

Той пак коленичи, но аз не вдигах глава. Взирах се в извърнатите си ръце, които лежаха празни в скута ми. Усетих, че посегна да ме докосне, но се отдръпна, после посегна отново.

— Не — каза той едва чуто. — Не, не мога. Но… с Божията милост… мога да ти дам друго?

Ръката му закръжи над моята, достатъчно близо, за да усетя топлината му. Усетих и други неща: мъката, която едва удържаше, гнева и страха, които го давеха, и смелостта, която го караше да говори въпреки всичко. Събрах своята и се обгърнах с нея — крехък заместител на плътния сив покров. Взех ръката му и вдигнах глава, за да видя лицето му на слънцето.

Седяхме, хванати за ръце, и се притискахме един към друг на пейката. Не помръдвахме, не говорехме, седяхме така сякаш от часове, студеният вятър шептеше мислите ни в листата на лозите над нас. Капки се сипеха отгоре ни след него, сякаш и той скърбеше за загубата ни.

— Ще настинеш — прошепна накрая Джейми и ме загърна с наметалото си и със своята топлина. Аз се притиснах бавно към него и затреперих още повече от стряскащата му солидност, от внезапната му топлина.

Сложих предпазливо ръка на гърдите му, сякаш щеше да ме изгори, и продължихме да седим така, като оставихме листата на лозите да говорят вместо нас.

— Джейми — казах тихо накрая. — О, Джейми. Къде беше?

Ръката му се стегна около мен, но той не отговори веднага.

— Мислех, че си мъртва — каза толкова тихо, че едва го чух над шума на листата.

— Видях те там — на земята. Господи! Беше толкова бледа и полите ти бяха подгизнали от кръв… Опитах да дойда при теб, още щом те видях — хукнах към теб, но стражата ме хвана.

Преглътна с усилие и през него мина тръпка.

— Борех се с тях… молех ги… но те не ме отведоха. Хвърлиха ме в килия и ме оставиха там… да мисля, че си мъртва, Клеър; да мисля, че аз съм те убил.

Тръпката продължи и аз разбрах, че плаче. Колко ли дълго беше седял в мрака на Бастилията съвсем сам, само с миризмата на кръв и празната черупка на отмъщението?

— Всичко е наред — казах аз и притиснах по-силно ръка към гърдите му, сякаш да успокоя препускащото му сърце.

— Джейми, всичко е наред. Не беше… не беше по твоя вина.

— Опитах да си разбия главата в стената — само за да спра да мисля — каза той шепнешком. — Затова ме вързаха, ръцете и краката. А на следващия ден Дьо Роан дойде и ми каза, че си жива, но едва ли ще изкараш дълго.

Замълча, но аз усещах болката му, остра като кристални ледени копия.

— Клеър, съжалявам.

Съжалявам. Тези думи беше написал в бележката, преди да разбие света ми. Но вече ги разбирах.