Диана Габалдон - В капан на времето

— Той рече: „Ти, ела насам” и ме хвана за ръката. Аз се дърпах, мадам, казах му, че господарят ми е горе и не мога, но той не ме слушаше. Мадам Елиз ми прошепна, че трябва да ида с него, а тя ще ми даде половината пари. — Фъргъс сви рамене и ме погледна беззащитно. — Знам, че онези, които харесват момчета, свършват бързо и реших, че ще свърши много преди господарят да се появи.

— Господи! — Пръстите ми се огънаха и се плъзнаха безжизнени по ръкава му. — Фъргъс, да не казваш, че си го правил и преди?

Изглеждаше, сякаш ще заплаче. Аз също.

— Не много често, мадам — каза той, сякаш ме молеше да разбера. — Има си специални домове за това и тези мъже ходят там, но се е случвало някой клиент да ме види и да ме хареса… — Носът му протече и той го избърса с опакото на дланта си.

Извадих кърпичка от джоба си и му я подадох. Той вече подсмърчаше.

— Беше много по-голям, отколкото очаквах. Попитах го дали не иска с уста, но той… той искаше да…

Придърпах го към мен и притиснах главата му към рамото си. Крехките лопатки на гърба му бяха като на птиче под ръката ми.

— Не ми казвай нищо повече. Недей. Всичко е наред, Фъргъс. Не съм ти ядосана. Но не ми казвай повече.

Той обаче вече не можеше да спре да говори, след толкова дни на страх и мълчание.

— Аз съм виновен за всичко, мадам! — избухна момчето и се отдръпна. Устните му трепереха, сълзите се събираха в очите му. — Трябваше да мълча; не биваше да викам! Но не можах да издържа и милорд ме чу и… и… връхлетя вътре… и… о, мадам, не биваше, но толкова се зарадвах да го видя, че изтичах към него, а той ме избута зад себе си и удари англичанина по лицето. А когато англичанинът стана от пода, грабна една табуретка и я хвърли, аз толкова се изплаших, че изтичах от стаята и се скрих в дрешника в дъното на коридора. После чувах крясъци и удари, страшно трещене и още крясъци. След това спряха, милорд отвори дрешника и ме изведе оттам. Държеше дрехите ми и ме облече сам, защото аз не можех да закопчея копчетата — пръстите ми трепереха.

Той се вкопчи в полата ми с две ръце. Така неистово искаше да му повярвам, че лицето му се беше сгърчило в маймунска скръбна маска.

— Аз съм виновен, мадам, но аз не знаех! Не знаех, че ще набие англичанина. А сега милорд го няма и никога няма да се върне!

Вече плачеше с глас и падна по очи в краката ми. Плачеше толкова силно, че едва ли щеше да ме чуе, но все пак се наведох и казах:

— Не си виновен ти, Фъргъс. Не съм виновна и аз — но ти си прав; той си отиде.

След признанието на Фъргъс потънах в още по-дълбока апатия. Сивият облак, който ме обгръщаше от помятането насам, се приближи и ме пови плътно с диплите си, които помрачаваха светлината и на най-яркия ден. Звуците достигаха до мен приглушени, като далечно писукане на шамандура в мъгливо море.

Луиз стоеше пред мен и ме гледаше смръщена от тревога.

— Твърде слаба си — скара ми се тя. — И бяла като варено шкембе. Ивон каза, че пак не си яла на закуска!

Не можех да си спомня кога за последно съм изпитвала глад. Струваше ми се маловажно. Много преди Булонския лес, много преди пътуването ми до Париж. Втренчих се в камината и се унесох в завъртулките на резбата в стил рококо. Гласът на Луиз продължаваше, но аз не я слушах; той беше просто шум в стаята, като стържене на клон по каменната стена на замъка или като бръмченето на мухите, привлечени от недокоснатата ми закуска.

Вгледах се в една от тях, как се издигна рязко от яйцата, щом Луиз плесна с ръце. Побръмча разярена в кръг и се спусна пак върху храната. Чух зад себе си забързани стъпки, после рязка заповед от Луиз и послушно: „Да, мадам”, внезапното „пляс!” на мухобойката, когато прислужницата започна да трепе мухите една по една. Тя пускаше всяко малко трупче в джоба си, вдигаше го от масата и бършеше петното с края на престилката си.

Луиз се наведе и навря лице в полезрението ми.

— Виждам костите по лицето ти! Ако не искаш да ядеш, поне излез малко навън! — рече изнервена. — Дъждът спря; ела да видим има ли грозде. Може да хапнеш поне от него.

Навън или вътре, беше ми все едно. Меката сковаваща сивота още ме изпълваше, размиваше очертанията и лишаваше от облик всяко място. Но като че ли беше важно за Луиз, затова станах послушно и тръгнах с нея.

Близо до портата на градината обаче готвачката я спря с въпроси и оплаквания относно менюто за вечерята. Бяха поканени гости, за да се поразсея, и трескавите приготовления предизвикваха малки домашни експлозии цяла сутрин.