Диана Габалдон - В капан на времето

Графът мина покрай мен, за да заеме мястото си, и ми прошепна съвсем тихо:

— Предупреждавам ви, мадам. Не действам сам. — Застана в пентаграмата и се обърна към мен с ироничен поклон.

Намекът му беше повече от ясен; ако го обвиня, неговите последователи щяха своевременно да ми отрежат зърната и да изгорят склада на Джаред. Облизах сухите си устни, проклинайки Луи. Защо просто не легна с мен?

Раймон пристъпи небрежно в своята пентаграма и ми кимна сърдечно. Не видях нищо повече в кръглите черни очи.

Нямах никаква представа какво да сторя. Кралят ми даде знак да застана срещу него, между двете пентаграми. Закачулените мъже се изправиха и се наредиха зад гърба му — безлика страховита тълпа.

После всичко притихна. Димът от свещта се стелеше като плащаница под позлатения таван, само по някоя струйка се проточваше от течението. Всички гледаха мен. Накрая, повече от отчаяние, се обърнах към графа и кимнах.

— Може да започвате, мосю графе.

Той се усмихна — поне се опита — и започна да обяснява основите на кабалата, продължи със значенията на двайсет и трите букви от еврейската азбука и се спря на дълбокия им смисъл. Звучеше съвсем научно, напълно безвредно и адски скучно. Кралят се прозина, без да покрие устата си.

Междувременно аз прехвърлях възможностите в ума си. Този човек ме беше заплашил и нападнал, беше се опитал да убие Джейми — от лични или по политически причини, нямаше голяма разлика. Вероятно беше и водачът на изнасилвачите, които нападнаха мен и Мери. Освен всичко това и освен слуховете, които се носеха за него, той беше основната заплаха пред опита ни да спрем Чарлс Стюарт. Щях ли да го оставя да се измъкне? Да го оставя да настройва краля на страната на Стюартите или да броди по тъмните улици на Париж с бандата си маскирани злодеи?

Виждах зърната си, щръкнали от страх, да изпъкват съвсем ясно през коприната на роклята ми. Но се окопитих, вдигнах глава и го прекъснах:

— Момент. Това, което казахте досега, е истина, мосю графе, но виждам сянка зад думите ви.

Графът зина от изумление. Луи, внезапно заинтригуван, спря да се изляга на масата и изправи гръб. Затворих очи и притиснах клепачите си с пръсти, сякаш се взирам навътре.

— Виждам едно име в ума ви, мосю графе. — Говорех полузадавено от страх, но нямаше как. Отпуснах ръце и го погледнах. — Следовници на злото. Какво общо имате със Следовниците, мосю графе?

Той наистина не умееше да крие чувствата си. Очите му изскочиха, а лицето му побеля. Усетих яростен пристъп на задоволство някъде под страха.

Явно и кралят беше чувал за Следовниците на злото, защото сънливите тъмни очи внезапно се присвиха.

Графът може да беше мошеник и шарлатанин, но не беше страхливец. Съвзе се, изгледа ме кръвнишки и отметна глава назад.

— Тази жена лъже — извика той така категорично, както когато информираше публиката си относно факта, че буквата алеф символизира кръвта на Христос. — Тя не е истинска Бяла дама, а слугиня на Сатаната! Заедно със своя господар, известния магьосник и чирак на Дю Карфур! — посочи драматично Раймон, който изглеждаше леко изненадан.

Един от закачулените мъже се прекръсти, а аз чух прошепната молитва някъде в сенките.

— Мога да го докажа — заяви графът и посегна към гърдите си, а аз си спомних за кинжала, който беше извадил от ръкава си у нас, и се напрегнах. Но той не извади нож.

— Светото писание казва „Ще хващат змии с голи ръце — рече гръмовно той. — И по туй ще познаете истинските Божи слуги!”

Може би беше малък питон. Дълга около три стъпки гладка, бляскава ивица в златно и кафяво, хлъзгава като намаслено въже и със страховити златни очи.

Появата му беше посрещната с дружно ахване и двама от закачулените съдии бързо отстъпиха назад. Самият Луи се притесни и се озърна към охранителя си, който стоеше оцъклен до вратата.

Змията подаде веднъж-дваж език, за да вкуси въздуха. Явно реши, че смесицата от восък и благовония не става за ядене, обърна се и направи опит да се върне в топлия джоб, от който така внезапно беше извадена. Графът я хвана умело зад главата и я протегна към мен.

— Виждате ли? — рече триумфално. — Жената се свива от страх! Тя е вещица!

Всъщност, в сравнение с един от съдиите, който се свиваше до отсрещната стена, аз бях направо непоклатима, но трябваше да призная, че отстъпих неволно назад, щом видях змията. Сега пак пристъпих напред с намерението да я взема от ръката му. Проклетото нещо не беше отровно все пак. Може би щяхме да проверим доколко безобидна е, като я увия на врата му.