Диана Габалдон - В капан на времето

— Така е — рече и вдигна ръката ми, сякаш да разгледа пръстена. — Така е, мадам. Но…

— Аз ще съм ви… много благодарна, Ваше Величество — прекъснах го и той вдигна глава. Срещнах очите му — тъмни и питащи. Сърцето ми забумтя като барабан. — Изключително… благодарна.

Той имаше тънки устни и развалени зъби; усещах дъха му, лъхаше на лук и гнило. Опитах да сдържа своя, но това беше само временна мярка.

— Ами… — рече бавно, сякаш премисляше въпроса. — Бих могъл да склоня на някаква милост, мадам…

Издишах рязко и пръстите му стиснаха предупредително моите.

— Но как да ви кажа, има известни усложнения.

— Така ли?

Той кимна, очите му не се откъсваха от лицето ми. Пръстите му плъзнаха леко по опакото на дланта ми, проследяваха вените.

— Англичанинът, който е имал нещастието да обиди милорд Брох Туарах… Той е служител на… един човек — на много влиятелен английски благородник.

Сандрингам. Сърцето ми подскочи при споменаването му, колкото и косвено да беше то.

— Този благородник е ангажиран — как да се изразя? — в… преговори, заради които не може да бъде пренебрегнат. — Тънките устни се извиха в усмивка и подчертаха властната извивка на носа над тях. — Въпросният благородник лично се поинтересува от случая с дуела между вашия съпруг и англичанина капитан Рандал. Опасявам се, че беше много настоятелен съпругът ви да изтърпи изцяло наказанието за това си престъпление, мадам.

Мръсен кучи син! Разбира се — Джейми беше отказал да бъде подкупен с амнистия, как иначе да му попречи да се „замеси” в делата на Стюартите, освен като се погрижи да лежи в затвора поне няколко години? Дискретно и евтино; любимият метод на херцога.

От друга страна, Луи все още дишаше тежко над ръката ми, което приех за знак, че не всичко е изгубено. Ако смяташе да отхвърли молбата ми, едва ли щеше да очаква да легна с него — а ако очакваше, го чакаше неприятна изненада.

Събрах сили за нов опит и попитах дръзко:

— Нима Ваше Величество приема заповеди от англичани?

Очите му се разшириха от изненада. После се усмихна дяволито, защото разбра какво целя. Все пак го бях жегнала; видях лекото потрепване на раменете му, сякаш царствено намяташе невидима мантия.

— Не, мадам, не приемам — отвърна с известна студенина. — Но вземам предвид… различни съображения. — Тежките клепачи се спуснаха над очите му за миг, но той още държеше ръката ми. — Чух, че съпругът ви се интересува от делата на един мой братовчед.

— Ваше Величество е добре информиран — отвърнах любезно. — В такъв случай знае, че моят съпруг не поддържа реставрацията на Стюартите на трона на Шотландия. — Молех се точно това да иска да чуе.

Познах. Той се усмихна, вдигна ръката ми към устните си и я целуна.

— Така ли? Защото чух… доста противоречиви неща за съпруга ви.

Поех дълбоко дъх и устоях на порива да отдръпна ръката си.

— Това са само делови отношения. Братовчедът на моя съпруг, Джаред Фрейзър, е ревностен якобит. Джейми — съпругът ми — няма как да покаже истинското си отношение по въпроса, след като е съдружник на Джаред. — Видях, че съмнението изчезва от лицето му, и побързах да добавя: — Попитайте мосю Дюверне. Той добре познава истинските пристрастия на съпруга ми.

— Направих го. — Луи дълго гледа пръстите си, тъмни и дебели, които описваха нежно кръгове по опакото на дланта ми.

— Толкова е бледа — прошепна той. — Толкова нежна. Струва ми се, че виждам как кръвта тече под кожата.

Пусна ръката ми и се вгледа в мен. Бях много добра в разчитането на изражения, но Луи беше непроницаем. Внезапно осъзнах, че е крал от петгодишен; способността да крие мислите си се беше превърнала в част от него, като бурбонския нос или сънливите черни очи.

Тази мисъл беше последвана от друга, която ме смрази до мозъка на костите. Той беше кралят. Парижаните нямаше да се разбунтуват още поне четиридесет години; сега властта му беше абсолютна. Той можеше да освободи Джейми само с една дума — или да го убие. Можеше да прави с мен каквото пожелае; нямаше къде да избягам. Едно кимване и хазната на Франция щеше да изсипе толкова злато, че да изстреля Чарлс Стюарт като смъртоносна мълния право в сърцето на Шотландия.

Той беше кралят. Щеше да направи каквото пожелае. А аз се взирах в тъмните, потъмнели от размисъл очи и трепереща чаках да чуя какво е кралското желание.

— Кажете, скъпа мадам — рече накрая. — Ако уважа молбата ви и освободя вашия съпруг… — замълча.