Диана Габалдон - В капан на времето

Луиз въздъхна мъченически и ме потупа по гърба.

— Ти върви! Ще изпратя лакей с наметалото ти.

Денят беше хладен за август, защото през нощта беше валяло. По чакълестите алеи имаше локвички, а от дърветата още се сипеше вода.

Небето беше сиво, но вече незатулено от тъмните дъждовни облаци. Обгърнах с длани лактите си. Слънцето сигурно щеше скоро да изгрее, но още беше студено и имах нужда от наметалото си.

Когато чух стъпки по пътеката зад мен, се обърнах и видях Франсоа, втория лакей, но той не носеше нищо. Изглеждаше притеснен, сякаш не беше сигурен дали търси точно мен.

— Мадам, имате посетител.

Въздъхнах; не исках да полагам усилия за любезни разговори.

— Кажи им, че съм неразположена, моля те. — Обърнах се да продължа. — А когато си тръгнат, ми донеси наметалото.

— Мадам — каза той зад мен, — търси ви сеньор Брох Туарах — вашият съпруг.

Извърнах се бързо към къщата. Вярно беше. Високата фигура на Джейми вече завиваше зад ъгъла. Обърнах се, престорих се, че не съм го видяла, и продължих към беседката. Тук храстите бяха гъсти, вероятно щях да успея да се скрия.

— Клеър! — Дотук с преструвките; беше ме видял и вървеше към мен. Аз също ускорих ход, но нямаше да му избягам. Задъхах се още на половината път до беседката и се наложи да забавя. Не бях в състояние да полагам големи физически усилия.

— Клеър, чакай!

Леко се извърнах; той беше точно зад мен. Меката сивота потрепери и аз усетих паника при мисълта, че появата му ще я разкъса. Тогава ще умра, казах си, като личинка, извадена от почвата и хвърлена да се гърчи на камък, гола и беззащитна под слънцето.

— Не! Не искам да говоря с теб. Махай се. — Той се поколеба и аз тръгнах бързо по пътеката към беседката. Чух стъпките му по чакъла зад мен и почти се затичах.

Спрях да се провра през арката, той внезапно се хвърли напред и ме сграбчи за китката. Опитах да се освободя, но не ме пускаше.

— Клеър! — Борех се, все още извърната от него. Ако не го гледах, можех да се залъгвам, че го няма. Щях да съм в безопасност.

Той пусна китката ми, но ме хвана за раменете и се наложи да вдигна глава, за да запазя равновесие. Лицето му беше отслабнало и потъмняло от слънцето, около устата се впиваха дълбоки бръчки, а очите бяха потъмнели от болка.

— Клеър — рече още по-тихо. — Клеър — това беше и мое дете.

— Да, беше — и ти го уби! — Откъснах се от него и се хвърлих през тясната арка. Спрях от другата страна, запъхтяна като ужасено куче. Не бях осъзнавала, че тя води в малко, покрито с лози ограждение. Сега решетките ме затваряха от всички страни — бях в капан. Зад мен притъмня, когато той се изправи пред арката.

— Не ме докосвай! — Отстъпвах, втренчена в земята. Махай се! — мислех си трескаво. — Моля те, остави ме на мира, за бога! Усещах как сивият ми покров неумолимо се развива и малки, ярки струйки болка се стрелнаха през мен като мълнии през облак.

Той спря. Аз се запрепъвах сляпо към решетестата стена и се свлякох на една дървена пейка. Затворих очи и останах там трепереща. Вече не валеше, но през решетката към тила ми нахлуваше студен влажен вятър.

Той не се приближи. Усещах го как стои там и ме гледа. Чувах накъсаното му дишане.

— Клеър! — каза почти отчаяно. — Клеър, не разбираш ли… Клеър, трябва да говориш с мен! За бога, Клеър, аз дори не знам дали е момче или момиче!

Седях вкаменена, ръцете ми стискаха грубата пейка. След миг нещо изхрущя силно на земята пред мен. Отворих очи и го видях да сяда на мокрия чакъл в краката ми. Сведе глава, дъждът беше обсипал с пайети потъмнялата от влагата коса.

— Да те моля ли искаш? — попита той.

— Беше момиче — казах след малко. Гласът ми беше странен, дрезгав и грапав. — Майка Хилдегард я кръсти. Фейт. Фейт Фрейзър. Майка Хилдегард има странно чувство за хумор.

Сведената глава не помръдна.

— Ти видя ли детето?

Очите ми се отвориха напълно. Взирах се в коленете си, където капките, стичащи се от лозите, създаваха мокри петна по коприната.

— Да. Акушерката каза, че трябва да я видя, и ме накараха. — Чух отново тихия, делови тон на мадам Бонер, най-уважаваната сред акушерките в Болницата на Ангелите.

— Дайте ѝ детето, по-добре е да го види. За да не си въобрази нещо.

И аз не си въобразих. Запомних я.

— Тя беше съвършена — казах тихо, сякаш на себе си. — Толкова мъничка. Главата ѝ се събра в шепата ми. Ушичките ѝ бяха малко щръкнали и виждах как светлината сияе през тях.

Светлината сияеше и през кожата ѝ, по извивките на бузките и дупето, както сияят перли; студени и неподвижни, запазили в себе си нещо от водния свят.